Зовът на барабана [bg]

— Извикай ги! — прошепнах в ухото на Джейми. — Те са християни, със сигурност, щом с тях има свещеник. Няма да ни наранят.

Той поклати бавно глава, без да откъсва поглед от мъжете, които вече изчезваха зад една увенчана със сняг скала.

— Не — каза под нос. — Не. Може и да са християни, но… — Поклати глава отново, по-решително. — Не.

Нямаше смисъл да споря с него. Извъртях очи от раздразнение и примирение.

— Как е гърбът ти?

Той се протегна плахо и спря внезапно насред движението, като преглътна вик, сякаш го бяха проболи.

— Не е добре, така ли? — попитах, съчувствието ми беше попримесено със сарказъм. Той ме погледна лошо и се отпусна много бавно върху леглото си от смачкани листа, после затвори очи с въздишка.

— Сигурно си измислил някакъв гениален начин да слезем от планината, нали? — попитах любезно.

Отвори едното си око.

— Не — и го затвори отново. Дишаше тихо, гърдите му се издигаха леко под обшитата с кожа риза и много приличаше на човек, който няма и една грижа на тоя свят.

Денят беше студен, но ясен и слънцето промъкна сияйните си пръсти в нашето светилище, като накара малки топчета сняг да падат като бонбони около нас. Взех едно топче и леко го пъхнах под яката на ризата му.

Той пое дъх през зъби с рязко съскане, отвори очи и ме погледна студено.

— Мислех — информира ме.

— О, извинявай, че те прекъснах тогава. — Настаних се до него и придърпах нагоре оплетените наметала. Вятърът започваше да прониква през дупките в заслона ни и ми хрумна, че може и да е бил прав за ефекта от снега. Само дето тази нощ май нямаше да вали сняг.

А трябваше да се мисли и за дребния въпрос с храната. Стомахът ми издаваше тихи протести от известно време, а този на Джейми протестираше доста по-шумно. Той присви очи над дългия си прав нос към извършителя.

— Тихо — рече му укорително на келтски и изви очи нагоре. Накрая въздъхна и ме погледна.

— Ами ще е най-добре да почакаме малко, за да се уверим, че диваците са се отдалечили. После ти ще отидеш до хижата…

— Не знам къде е.

Той изсумтя подразнено.

— А как ме намери?

— Проследих те — отвърнах с известна гордост. Погледнах през игличките към снежната пустош навън. — Не мисля, че ще мога да се върна по следите ти обаче.

— О… — Той изглеждаше леко впечатлен. — Ами браво на теб, сасенак. Не се тревожи, аз ще ти кажа как да намериш обратния път.

— Добре. После?

Той сви рамо. Малко стопен сняг се стичаше по гърдите му, мокреше ризата и оставяше локвичка чиста вода във вдлъбнатинката на гърлото му.

— Ами ще ми донесеш малко храна и одеяло. Ще мога да се движа след няколко дни.

— Да те оставя тук? — погледнах го кръвнишки, сега бе мой ред да съм подразнена.

— Ще се справя — рече тихо.