Колелото на Осхайм [bg]

— Тапрут е отговарял за Колелото? — попита Снори, извисявайки се над нас, докато Хенан се промуши между мен и Кара да погледне по-отблизо.

— Бил е достатъчно важен, за да го има на тази табела — каза Кара. — Но предполагам, че ръководителят е бил този. — Посочи най-стария от тримата, професора.

Тропотът на тичащи крака сложи край на въпросите — идеше от прашния тунел зад нас и се приближаваше бързо. Хукнах в мрака, без да чакам другите, и изминах около двайсет крачки, преди да се блъсна в нещо много твърдо. Зърнах някакво смътно очертание тъкмо навреме, за да вдигна ръце — и въпреки това следващото, което помня, е, че Снори ми помагаше да стана от пода.

— Къде е той? — Завъртях глава, търсейки в тъмното Джон Резача.

— Стъпките секнаха, щом се блъсна в решетката. — Кара стоеше зад мен със светлината в ръка.

— Решетка ли? — Сега я видях: лъскави пръти от сребриста стомана, всеки дебел колкото ръката ми.

Звукът от тичащи крака се поднови, може би на петдесетина метра зад нас. Изблъсках Снори настрани и затършувах за ключа. Той се изплъзна от пръстите ми, коварен като лед, но връвта го задържа и аз го хванах пак.

— Отвори се! — Почуках с него по най-близкия прът и всички те потънаха в отворите си — горната половина в тавана, а долната в пода.

Прекрачих ги още преди да се скрият и се обърнах рязко, а другите ме последваха. Сенките изплюха Джон Резача, носещ се в бесен спринт.

— Затвори се! — Плеснах ключа върху лъскавия кръгъл връх на един прът, който сега бе наравно с пода. Стоях вцепенен от гледката на облещеното чудовище, тичащо към мен. Снори ме дръпна назад, но не и преди да видя как Джон Резача се хвърля към стесняващата се пролука… и не успява. Блъсна се в решетките с ужасна сила и кълна ви се, те зазвънтяха.

— Хайде. — Снори ме повлече нататък.

— Решетките ще го удържат — казах. Почти си вярвах.

На петдесет метра оттам тунелът стигаше до стая, голяма колкото новата катедрала в Ремес. Черната тръба, минаваща по сърцевината му, продължаваше през центъра на откритото пространство и изчезваше в тунел от другата страна. Пътят ѝ я отвеждаше до челюстите на гигантска машина, която стоеше на пода на залата на петдесет стъпки под нас и се извисяваше на още петдесет над точката, където черната тръба минаваше през нея.

Светлини в тавана, прекалено ярки, за да ги гледаш, озаряваха помещението, все едно беше летен ден. Въздухът миришеше на мълнии и пулсираше от тътена на грамадни машини.

Ние стояхме на ръба, където тунелът свършваше и зейваше отвесна бездна до пода далеч долу. Ако някога тук бе имало перила или стълби, те едва ли са били направени от толкова издръжлив материал като решетката зад гърбовете ни или титаничната машина пред нас, и може би на тях се дължаха кафеникавите петна по стените и пода.

— Там долу има нещо. — Хенан посочи.

В подножието на извисяващата се метална грамада в корпуса на машината имаше ниша, облицована със стъклени пластини, по които светеха символи и заврънкулки. По средата ѝ, видим само от раменете надолу от нашата позиция, стоеше някакъв мъж с бяла роба или палто, с гръб към нас.