Хари Потър и огненият бокал

Хагрид, който в предишния час им бе казал, че са приключили с еднорозите, ги чакаше пред вратата с нов куп отворени касетки в краката си. Хари изтръпна, като ги видя… Дали не се бяха излюпили нови огнемети? Но като се приближиха достатъчно и можаха да погледнат вътре, се оказа, че касетките са пълни с пухкави черни създания с издължени муцунки. Предните им лапи бяха някак странно плоски като лопатки, а очичките им мигаха срещу класа, плахо и смутено заради големия интерес.

— Т’ва са душковци — каза Хагрид, когато целият клас се събра наоколо. — Живеят главно из мините. Обичат лъскавите неща… Ето вижте…

Един от душковците внезапно скочи и се опита да дръпне часовника на Панси Паркинсън от китката й. Тя изпищя и отскочи назад.

— Много ги бива да откриват съкровища — обяви Хагрид с нескрито задоволство. — Днес ще се позабавляваме с тях. Вижте ей там! — И той посочи голямата прясно изкопана леха, оформянето на която Хари бе наблюдавал от прозореца на соварника. — Там съм заровил златни монети. Приготвил съм награда за онзи от вас, чийто душко изкопае най-много. А сега си скрийте украшенията, ’земете си по един от тях и се пригответе да го пуснете.

Хари свали часовника си, който носеше вече само по навик, откакто не работеше, и го пъхна в джоба си. После си избра един душко, а той пъхна дългата си муцунка в ухото му и взе палаво да души. Беше много приятен за гушкане.

— Я чакайте — каза Хагрид, след като погледна в щайгата. — Тук е останал един душко. Кой отсъства? ’Де е Хърмаяни?

— Наложи се да отиде до болничното крило — отвърна Рон.

— После ще ти обясним — смънка Хари, като видя, че Панси Паркинсън веднага наостри уши.

Никога досега не се бяха забавлявали толкова в час по грижа за магически създания. Душковците се гмуркаха в рохката земя, сякаш бе вода, и бързаха да се върнат при учениците, които ги бяха пуснали, за да изплюят злато в ръцете им. Най-голям успех имаше Рон, който скоро събра няколко шепи от монетите.

— Може ли да се купят отнякъде като домашни животни, Хагрид? — попита той в захлас, докато неговият душко се гмурна отново в пръстта и опръска с кал мантията му.

— Майка ти хич няма да се зарадва, Рон — каза Хагрид засмян. — Съсипи-къща са тия душковци. Май вече събраха ’сичко — добави той, като обикаляше изкопаното, докато душковците продължаваха да се гмуркат. — Бях заровил само стотина монети. А, ей я и Хърмаяни…

Хърмаяни идваше към тях през поляната. Имаше много нещастен вид и ръцете й бяха плътно бинтовани. Очите на Панси Паркинсън щяха да изхвръкнат от любопитство.

— Я сега да видим к’во сте направили — каза Хагрид. — Пребройте си монетите. Няма смисъл да се опитваш да крадеш, Гойл — добави той, а черните му като бръмбари очи се присвиха. — Това е лепреконско злато. Изчезва след няколко часа.