Хари Потър и огненият бокал

Сириус замълча, все още загледан в стената на пещерата. Бъкбийк кълвеше по камъните около себе си — да не би да е пропуснал някое кокалче.

Най-сетне Сириус се обърна към Рон:

— Нали каза, че брат ти е личен секретар на Крауч? Има ли някаква възможност да го попиташ дали го е виждал напоследък?

— Мога да опитам — отвърна Рон с известно съмнение. — Но не трябва да проличи, че го правя с недоверие към Крауч, защото Пърси му се възхищава.

— Използвай възможността да разбереш и дали са научили нещо ново за Бърта Джоркинс — поръча му Сириус, като направи знак с ръка към втория брой на „Пророчески вести“.

— Багман ми каза, че не са — намеси се Хари.

— Да, цитират го там в статията — кимна Сириус към вестника. — Все повтарят каква лоша памет имала Бърта. Е, може и да се е променила, откакто я познавах, но тогава тя изобщо не забравяше… дори напротив. Не беше много умна, но великолепно помнеше всякакви клюки. Затова си докарваше много неприятности, не можеше да си държи устата затворена. Вероятно е създавала проблеми и в министерството, може би затова толкова дълго Багман не си е мръднал пръста да я търси…

Сириус въздъхна дълбоко и разтърка помръкналите си очи.

— Колко стана часът?

Хари погледна часовника си, но си спомни, че той не работи, откакто бе престоял повече от час в езерото.

— Три и половина — отвърна Хърмаяни.

— Време е да се връщате — каза Сириус и се изправи. — И виж какво… — той спря погледа си върху Хари, — не искам да се измъкваш от замъка, за да ме посещаваш, разбра ли? Само ми изпращай тук писъмца. Настоявам да ме уведомяваш и занапред за всичко по-особено. Но в никакъв случай не напускай „Хогуортс“ без разрешение, защото това би било идеална възможност за някого да те нападне.