Колието на кралицата

— О, Филип! — отвърна Андре. — Никога на тази земя не се случва обичаното същество да отговори на човека, който го обича. Хората, които избираме ние, ги избират други.

Филип пребледня, вдигна глава и дълго гледа сестра си. На лицето му беше изписано безкрайно учудване.

— Защо ми го казвате? — попита той.

— За нищо, за нищо — отговори великодушно Андре, далече от мисълта да се принизи до разнищване на отношения или до изповед. — Аз съм невменяема, братко. Мисля, че разсъдъкът ми не е в ред, не обръщайте внимание на думите ми.

— Обаче…

Андре се приближи до Филип и го хвана за ръката.

— Достатъчно по този въпрос, мой обични брате. Дошла съм да ме заведете в манастир, избрах „Сен Дьони“. Не искам да давам обет, бъдете спокоен. Ще стане по-късно, ако е необходимо. Вместо да търся в едно убежище това, което повечето от жените искат да намерят там — забвението, аз ще потърся възпоминанието. Струва ми се, че прекалено много забравих Господ.

Филип спря с жест Андре.

— Спомнете си — каза той, — че морално аз се противопоставям на това безнадеждно намерение, вие не ми изложихте причините за вашето отчаяние.

— Отчаяние! — отвърна с голямо презрение тя. — Вие казвате отчаяние! Слава Богу! Не заминавам ни най-малко отчаяна. Не, не, хиляди пъти не!

Тя гордо наметна на рамената си копринената пелерина, поставена близо до нея на креслото.

— Тази крайност в презрението ви е израз на състояние, което не може да трае дълго — подхвана Филип. — Щом не желаете думата отчаяние, Андре, приемете думата досада.

— Досада! — отвърна младата жена, като замени подигравателната си усмивка с усмивка, изразяваща гордост. — Надявам се, не смятате, братко мой, че госпожица Дьо Таверне е толкова слаба, че да отстъпи от изблик на досада мястото си в светското общество. Досадата е присъща на кокетките и глупачките. Очите, които горят от досада, скоро се заливат в сълзи и пожарът е изгасен. Не съм завладяна от досада, Филип. Искам да ми вярвате и затова ще ви попитам как ще постъпите, ако искате да изразите някакъв упрек. Отговорете, Филип, ако утре се оттеглите в Трап, ако станете монах, как ще наречете причината, подбудила ви към това решение?

— Ще я нарека неизлечима скръб, сестро моя — каза Филип, като спокойно се извиси над нещастието.

— Прекрасно, Филип, ето една подходяща за мен дума, която приемам. Значи неизлечима скръб ме тласка към самотата.

— Добре! — отговори Филип. — И братът, и сестрата едва ли са имали различия в своя живот. Еднакво щастливи, те са били винаги еднакво нещастни. Това е доброто семейство, Андре.

Андре сметна, че развълнуваният Филип отново я подпитва и може би коравото му сърце е пречупило своята гордост при тези братски чувства. От опит Филип знаеше, че силните духом нямат нужда от другиго, и не обезпокои Андре в отбранителната позиция, която сама си бе избрала.

— В колко часа и в кой ден смятате да заминете? — попита той.

— Утре, дори днес, ако има време.

— Няма ли да се разходите за последен път с мен в парка?