Колието на кралицата

Луи видя, че младият мъж си възвръща спокойствието и здравия разум от хубавите дни. Действително Шарни бе тъй разумен, че се принуди да обясни на лекаря рязката промяна в решението си.

— Като ме накара да се засрамя — каза той, — кралицата ме излекува повече, скъпи докторе, отколкото можеха да подействат вашите отлични лекарства. Залавяйки се с честолюбието, тя успя да ме укроти, както се укротява кон, като му сложат юзда.

— Толкова по-добре, толкова по-добре — повтаряше докторът.

— Да, спомням си, един испанец (те доста обичат да се хвалят) веднъж ми разказваше, че го ранили в един дуел, и той, било достатъчно само да пожелае, успявал да спре да не изтече кръвта му, за да не зарадва противника си. Аз се надсмях над испанеца, макар че съм малко като него: ако моята треска, ако бълнуването, за което ме упреквате, вземат да се повторят, обзалагам се, че ще ги прогоня, като им кажа: бълнуване и треска, вие вече няма да се повторите.

— Ние имаме примери за това явление — каза сериозно докторът. — Все пак позволете ми да ви поздравя. Ето ви душевно излекуван.

— О, да!

— Е, добре! — продължи докторът. — Скоро ще видите връзката между духа и физическото у човека. Мисълта е интересна и ако имах време, щях да напиша книга върху нея. Здрав духом, след осем дни ще бъдете здрав и физически.

— Благодаря, скъпи докторе.

— И така, скоро ли ще заминете?

— Когато пожелаете. Веднага.

— Да почакаме тази вечер. Да се поуспокоим. Да се пристъпва към крайности, винаги е опасно.

— Да изчакаме до вечерта, докторе.

— Далече ли отивате?

— Накрай света, ако трябва.

— Прекалено далече за първо излизане — каза докторът със същото хладнокръвие. — Да се задоволим отначало с напускане на Версай, а?

— Добре, на Версай, щом искате.

— Не ме разбрахте добре, докторе, иска ми се да наобиколя именията си.

— А, да! Вашите земи. По дяволите! Но те не са на края на света.

— Те са на границата с Пикардия, на петнадесет или двадесет левги оттук.

— Много добре!

Шарни се ръкува сърдечно с доктора и му благодари за голямата любезност.

Вечерта четиримата лакеи, които Шарни така грубо бе изгонил първия път, го пренесоха чак до каретата му, която го чакаше пред входа за общите помещения.

Кралят беше през целия ден на лов и току-що бе вечерял и си беше легнал. Малко притеснен, Шарни не искаше да си тръгне, без да се сбогува, но докторът го успокои, като обеща, че ще го извини за внезапното му заминаване, обяснявайки го с наложителната промяна.

Преди да влезе в каретата, Шарни изпита тъжното и все пак приятно изживяване да гледа до последния миг прозорците на кралицата. Никой не можеше да го забележи. Един лакей носеше факел и осветяваше пътя, но светлината не падаше върху лицето на Шарни. По стълбите той срещна офицери, повечето негови приятели, предупредени да дойдат навреме, за да не заприлича на бягство заминаването му.