Последната империя
- Автор: Сандърсън Брандън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната империя». Краткое содержание книги:
Но се провалил.
— Ще видя какво мога да направя — обеща тя.
На външната врата се почука и един от чираците отвори. След малко в кухнята влезе Сейзед — загърнат в наметало на скаа.
Келсайър погледна часовника.
— Подранил си, Сейзед.
— Опитвам се да ми стане навик, господарю Келсайър — отвърна терисецът.
— Хубаво ще е и други да вземат пример от теб — подметна Доксон.
— Когато винаги пристигаш навреме, показваш, че нямаш друга важна работа — отряза го Келсайър. — Сейз, как са хората?
— По-добре, отколкото очаквахме, господарю Келсайър — рече Сейзед. — Но не могат вечно да се крият в складовете на Реноа.
— Зная — отвърна Келсайър. — Докс, Хам. Искам да помислите върху този проблем. От армията ни останаха към две хиляди души. Трябва да ги вкарате и настаните в Лутадел.
Доксон кимна замислено.
— Ще намерим начин.
— Да продължавам ли с обучението им? — попита Хам.
Келсайър кимна.
— В такъв случай ще ги разквартируваме на отряди — рече Хам. — Нямаме възможност да ги обучаваме индивидуално. Какво ще кажете — по няколкостотин души в един отряд? Настанени максимално близо един до друг в бедняшките квартали?
— Трябва да се погрижим никой от тях да не знае къде са настанени другите — обади се Доксон. — Или че възнамеряваме да нападнем двореца. С толкова много наши хора в града не е изключено някой от тях да попадне в лапите на принудителите по една или друга причина.
— Съобщете на всяка от групите, че е единствената, а другите са разпуснати, и че сме ги оставили за всеки случай, ако ни потрябват в близко бъдеще — нареди Келсайър.
— Нали каза, че ще трябва да вербуваме още хора — припомни му Хам.
— Да. Ще ми трябват поне два пъти по толкова, преди да преминем към следващия етап.
— Няма да е лесно. Особено като се има предвид провалът на армията.
— Какъв провал? — възрази Келсайър. — Кажете им истината: че армията ни успешно е изтребила цял гарнизон.
— Въпреки че повечето от тях загинаха — посочи Хам.
— Можем да пропуснем тази част — рече Бриз. — Хората са разгневени от екзекуциите и ще ни послушат.
— Хам, през следващите два месеца основна задача за теб ще е набирането на попълнения — заповяда Келсайър.
— Времето е малко — оплака се Хам. — Но ще видя какво мога да направя.
— Добре — отсече Келсайър. — Сейз, пристигна ли бележката?
— Да, господарю Келсайър — отвърна Сейзед, извади един лист изпод наметалото си и му го подаде.
— И какво е това? — попита любопитно Бриз.
— Съобщение от Марш — отвърна Келсайър, докато отваряше писмото и го преглеждаше. — Той е в града и носи новини.
— Какви новини?
— Не казва — отвърна Келсайър и си взе едно рулце. — Но праща инструкции къде да се срещнем тази вечер. — Стана и се загърна в обикновено наметало. — Ще ида да огледам района, преди да се стъмни. Идваш ли, Вин?
Тя кимна и също стана.
— Останалите продължавайте да работите над плана — нареди Келсайър. — Искам до два месеца този град да ври и когато най-сетне избухне, лорд Владетеля да не може да удържи положението.
— Има нещо, което не ни казваш, нали? — попита Вин. — Част от плана.
Марш бе посочил за място на срещата изоставена сграда в Чупките, един от най-бедните скаа квартали. Келсайър бе избрал втора изоставена сграда отсреща през улицата и сега двамата с Вин се спотайваха на последния етаж, наблюдаваха улицата и чакаха Марш.
— Защо ми задаваш този въпрос?
— Заради лорд Владетеля — отвърна Вин, докато чоплеше изгнилото черчеве на прозореца. — Днес почувствах силата му. Не мисля, че другите са я усетили, не и ако не са Мъглородни. Но съм сигурна, че ти също я долови. — Вдигна глава и срещна погледа му. — Все още ли смяташ да го примамиш извън града, преди да нападнем двореца?
— Не се тревожи за лорд Владетеля — успокои я Келсайър. — Единайсетият метал ще му види сметката.
Вин се намръщи. На хоризонта слънцето залязваше сред яростни отблясъци. Скоро щяха да излязат мъглите и заедно с тях трябваше да се появи Марш.
— Има ли го наистина? — попита Вин.
— Единайсетият метал? Разбира се — нали ти го показах?
— Не това имам предвид — отвърна тя. — Дали са верни легендите? А ти не лъжеш.
Келсайър се наведе към нея, смръщил вежди.
— Много си пряма, Вин.
— Такава съм.
Усмивката му се разшири.
— Отговорът е не. Не те лъжа. Легендите са верни, макар че ми беше нужно известно време, за да се добера до тях.
— И онова късче, което ми показа, наистина е Единайсетият метал?