Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Стара история. Всеки град помни подобна случка. Обикновено драмата се е разиграла на местната алея на влюбените, на уединено местенце на брега на реката или на градското гробище. След като разказвачите изопачат подробностите достатъчно, за да задоволят тъмните страсти на слушателите, от истории като тази се съчиняват песни. Пеят ги най-често тъжни девици, които зле свирят на китара или мандолина и гласът им е неприятен. Най-често към песните прибавят и такива сладникави припеви като: „Ла-ли-ла-ли — ла-ли-ло-о, те умряха заедно-о…“
Версията на тази история, разказвана в Хамбри, беше за любовници на име Робърт и Франческа, и действието се развиваше в древността — преди светът да се промени. Предполагаемите убийство и самоубийство се бяха случили в гробищата на Хамбри. Камъкът, с който главата на Франческа е била смазана, беше парче от надгробна плоча, а гранитната стена, на която Робърт се беше облягал, докато си прерязва гърлото, принадлежеше на мавзолея на Торин. Беше малко съмнително дали изобщо е имало някакви Торин в Хамбри или Меджис преди пет поколения, но като цяло народните предания не са нищо повече от измислици.
Независимо дали историята беше истина или лъжа, смяташе се, че гробището е обитавано от духовете на любовниците, които (както се говореше) можеха да бъдат видени да се разхождат ръка за ръка сред гробовете — кървящи и стенещи жалостиво. Малцина се осмеляваха да идват на гробището посред нощ и това го превръщаше в идеално място за срещата на Роланд, Кътбърт, Алан и Сюзан.
По времето, когато се събраха, Роланд беше започнал да чувства нарастващо притеснение… дори отчаяние. Сюзан беше проблемът му — или, по-точно казано, ставаше дума за леля й. Дори и без отровното писмо на Рия, което беше подпомогнало процеса, подозренията на Кордилия относно Сюзан и Роланд се бяха превърнали в почти сигурни убеждения. Веднъж, преди по-малко от седмица, Кордилия се беше нахвърлила върху Сюзан в мига, в който тя беше пристъпила през вратата с кошницата си на рамо.
— Била си с него! Била си, лошо момиче, изписано е на лицето ти!
Сюзан, която точно този ден изобщо не се беше приближавала до Роланд, в първия момент само зяпна.
— Да съм била с кого?
— О, не се дръж като невинно ангелче с мен, госпожице Колко Съм Млада и Хубава! Не ми се подигравай, ако обичаш! Кой според теб изплезва език доземи, само щом прекрачи през тази врата? Диърборн, ето кой! Диърборн! Диърборн! Повтаряла съм ти го хиляди пъти! О, срам за моите очи! Срам! Виж си панталоните! Целите са боядисани в зелено от тревата, върху която сте се въргаляли. Удивена съм, че не ги е и разкъсал на всичкото отгоре! — Тук вече леля Кордилия направо пищеше. Вените на врата й се бяха издули като въжета.
Сюзан, изумена, погледна към старите си панталони в цвят каки.
— Но това е боя — не виждаш ли? С Чета рисувахме декорите за празника в къщата на кмета! Изцапала съм се, когато Харт Торин — не Диърборн, а Торин — ме нападна в ъгъла, където държим декорите и фишеците. Решил бил, че е открил идеалното място и време за малко борба! Хвърли се отгоре ми, изпразни се в гащите си и си отиде доволен! Той е истинско животно — тя смръщи нос, макар че напоследък чувстваше само отвращение към Торин. Страхът й от него беше преминал.
Междувременно лелята я оглеждаше с блеснали очи. За пръв път Сюзан сериозно се замисли върху психическото й здраве.
— Нелоша история — прошепна Кордилия накрая. Над веждите й се беше събрала пот, а сините вени на слепоочията й пулсираха. Дори беше започнала да мирише напоследък, независимо дали се е къпала или не — излъчваше неприятна кисела смрад.
— След като се въргаляхте ли измислихте това? — изписка тя.
Сюзан пристъпи напред, сграбчи костеливата длан на жената си и я плесна върху едно от петната на коленете си. Кордилия изпищя и се помъчи да се дръпне назад, но Сюзан я държеше здраво. След това вдигна ръката към лицето на леля си и я задържа там, докато не се убеди, че онази е успяла да помирише добре пръстите си.
— Усещаш ли, лельо? Боя! Рисуваме с нея върху оризовата хартия за цветните фенери!
Китката в хватката на Сюзан постепенно се отпусна, втренченият в нея поглед лека-полека се избистри.
— Аха! — каза Кордилия. — Боя! — След малко добави: — Този път наистина е боя.