Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Кътбърт не беше съгласен да въвличат Шийми, но накрая прие — ролята на момчето щеше да бъде незначителна. „Където са четирима, там и петима“ — каза Роланд.
— Добре — кимна накрая Кътбърт и се обърна към Сюзан. — Един от нас двамата ще трябва да поговори с него.
— Аз ще го направя.
— Дано да е разбрал, че не бива да казва на Корал Торин нито думица — каза Кътбърт. — Не само защото кметът й е брат, просто не вярвам на тази мръсница.
— Мога да ти посоча по-добра причина от Харт да не й вярваш — каза Сюзан. — Моята леля твърди, че тя ходи с Елдред Джонас. Бедната леля Корд. Изкара най-лошото лято в живота си. Пък и есента няма да е по-добра. Хората ще я наричат леля на предателка.
— Някои ще разберат — каза Алан. — Мнозина успяват.
— Може би, но леля Кордилия е от онези хора, които никога не дават ухо на добрите слухове. Нито пък ги разпространяват. Тя обожава Джонас.
Кътбърт беше потресен.
— Обожава Джонас! В името на всички проклети богове! Можеш ли да си представиш? Хм, ако награждаваха хората за лош вкус в обичта, леля ти щеше да се класира доста напред, нали?
Сюзан се изкикоти и кимна.
— Време е да си тръгваме — каза Роланд. — Ако се случи нещо, за което Сюзан трябва незабавно да узнае, ще използваме червения камък на стената на Зеленото сърце.
— Добре — каза Кътбърт. — Да се махаме оттук. Толкова е студено, че замръзнах до кости.
Роланд се изправи, раздвижвайки схванатите си крака.
— Най-важното е, че са решили да ни оставят на свобода, докато си свършат работата и побягнат. Това е нашият шанс… А сега…
Тихият глас на Алан го прекъсна:
— Има един друг проблем. Много важен.
Роланд отново приклекна, гледайки Алан с интерес.
— Вещицата.
Сюзан потръпна, но Роланд само нетърпеливо се засмя.
— Тя не може да ни се меси, Ал — не виждам как би могла. Не вярвам, че участва в заговора на Джонас и…
— Нито пък аз — съгласи се Алан.
— …и ние с Кътбърт я предупредихме да си държи езика зад зъбите за мен и Сюзан. Ако не бяхме го сторили, на леля й щяха да са й гръмнали бушоните досега.
— Не разбираш ли? — обади се Алан. — На кого Рия ще каже няма никакво значение. Въпросът е как въобще е научила!
— Розова е — внезапно каза Сюзан. Беше вдигнала ръце над главата си и докосваше внимателно мястото, където отрязаните косми започваха да растат отново.
— Кое е розово? — попита Алан.
— Луната — каза тя, после тръсна глава. — Не знам. Не знам дори за какво говорех. Май съм откачила като Пинч и Джили съм… Роланд? Какво става? Какво ти става?
Роланд се беше смъкнал на обсипания с листенца под. Изглеждаше сякаш ей-сега ще припадне. Откъм гробището се чуваше сухият шум на падащи листа и писъците на козодоя.
— Свещени богове — каза той тихо. — Не може да бъде! Не може да е истина! — Погледът му срещна този на Кътбърт.
Доброто настроение на младежа беше изчезнало от лицето му, оставяйки грубо и пресметливо изражение, което дори собствената му майка не би познала — или не би пожелала да познае.
— Розова — повтори Кътбърт. — Не е ли забавно — същата дума, която баща ти споменаваше точно преди да тръгнем. Предупреди ни за розовото. Мислехме си, че е нещо като шега. Почти, де.
— О! — очите на Алан бяха широко отворени. — О, мамка му! — възкликна той. Осъзна какво е казал току-що, докато си седи точно до възлюбената на най-добрия си приятел, и притисна устата си с длани. Беше почервенял като рак.
Сюзан изобщо не забеляза смущението му. Беше се навела към Роланд с нарастващ страх и объркване.
— Какво? — попита. — Какво точно знаете? Кажете ми! Кажете ми!
— Искам да те хипнотизирам отново, както направих онзи ден при върбите — каза Роланд. — Смятам да го направя веднага, преди да обсъдим въпроса и да замъглим спомените ти.
Бръкна в джоба си и извади куршум, който започна да прехвърля между пръстите си. Погледът й се насочи към него, сякаш привлечен от магнит.
— Може ли? — попита Роланд. — С твое позволение, скъпа!
— Както желаеш. — Зениците й се бяха разширили, очите и се изцъклиха. — Не знам защо си мислите, че този път ще бъде различно, но… — Спря да говори, очите й продължаваха да следят танца на куршума. Когато той спря да го движи и го стисна в юмрука си, те се затвориха. Дишането й беше равномерно и леко.
— Богове, тя потъна като камък — прошепна удивен Кътбърт.
— Била е хипнотизирана и преди. От Рия, струва ми се. — Роланд замълча за миг. — Сюзан, чуваш ли ме?
— Да, Роланд.
— Искам да чуваш и един друг глас.
— Чий?
Роланд погледна към Алан. Ако някой можеше да пробие преградата в ума на Сюзан (или да намери път покрай нея), това беше приятелят му.