Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Оттогава Сюзан твърде често беше обръщала глава само за да види как лелята я следва по улиците — или пък някой от множеството приятели на Кордилия да я следи с подозрителен поглед. Когато яздеше към Ската, винаги имаше усещането, че е наблюдавана. Два пъти досега четиримата бяха отивали на гробището, където тя беше обещала да се срещне с тях. И двата пъти плановете им се бяха проваляли, винаги в последния момент. Сега пък беше забелязала най-големият син на Брайън Хуки да я зяпа по странен, предизвикателен начин. Всичко си оставаше само предчувствие, но беше твърде силно.
Допълнително утежняваше положението й фактът, че не по-малко от Роланд й се искаше да се срещат — и то не за съвещания. Имаше нужда да вижда лицето му, да държи ръцете му… Всички останали сладости можеха да почакат, но трябваше да го вижда и докосва, да се убеди, че той не е просто халюцинация на едно самотно, изплашено момиче.
Накрая Мария й беше помогнала — Бог да благослови малката, която разбираше повече, отколкото предполагаше Сюзан. Мария беше отишла при Кордилия със съобщението, че Сюзан ще прекара нощта в крилото за гости на Сийфронт. Съобщението беше от Олив Торин и при всичките си подозрения Кордилия не би могла да предположи, че е фалшиво. И то не беше. Олив го беше написала, покорно и без да задава въпроси, когато Сюзан я помоли.
— Какво й има на племенницата ми? — беше се озъбила Кордилия.
— Уморена е. И е прихванала dolor de garganda.
— Възпалено гърло? Току пред празника? Глупости! Не вярвам! Сюзан никога не боледува!
— Dolor de garganda! — повтори Мария, безразлична, както единствено селянките могат да бъдат, пред лицето на висшестоящите — и Кордилия трябваше да се задоволи с обяснението. Самата Мария нямаше никаква представа в какво се е забъркала Сюзан, но точно това беше желанието на девойката.
Сюзан се беше измъкнала през терасата. Пъргаво се беше спуснала по сплетените лози, растящи по северната стена на сградата, и беше минала през задната врата за прислугата. Роланд я чакаше до вратата и след две минути на пламенни ласки, върху които няма да се спираме подробно, те препуснаха заедно върху Ръшър към гробището, където Кътбърт и Алан трескаво ги очакваха, изпълнени с предчувствия и надежда.
3
Сюзан първо погледна към спокойния блондин с обло лице, чието име не беше Ричард Стокуърт, а Алан Джоунс. После се обърна към другия — този, който явно се съмняваше в нея и може би дори я мразеше. Името му беше Кътбърт Алгууд.
Седяха един до друг на повалена надгробна плоча, обраснала с бръшлян. Сюзан скочи от гърба на Ръшър и бавно се приближи към тях. Те се изправиха. Алан се поклони по типичния за Вътрешния свят начин, с изнесен напред крак и сгънато коляно…
— Госпожо, желая ви дълъг живот и…
Другият застана до него — слаб и мургав, с лице, което щеше да бъде красиво, ако не изглеждаше толкова неспокойно. Тъмните му очи наистина бяха хубави.
— … и приятни нощи! — завърши Кътбърт, копирайки поклона на Алан. Двамата толкова приличаха на смешници от скеч, че Сюзан се засмя. Не можа да се удържи. Направи реверанс, разтваряйки ръце, за да разгъне полите, които не носеше.
— Да ви се връща двойно, господа.
След което се огледаха взаимно — трима младежи, неуверени как точно да се отнасят един с друг. Роланд не се опита да им помогне — седеше на гърба на Ръшър и ги следеше внимателно.
Сюзан пристъпи несигурно напред. Вече не се смееше. В ъгълчетата на устните й още се таеше усмивка, но погледът й беше станал сериозен.
— Надявам се, че не ме мразите — каза. — Бих ви разбрала, ако е така — вмъкнах се в плановете ви… както и между вас тримата, но съм безпомощна. — Протегна ръце към Алан и Кътбърт. — Обичам го!
— Не те мразим — отвърна Алан. — Нали, Бърт?
В продължение на един ужасен миг Кътбърт запази мълчание, зазяпан над рамото на Сюзан и очевидно проучващ изгряващата Демонска луна. Девойката почувства как сърцето й спира. После погледът му се насочи към нея и той се усмихна толкова сладко, че през съзнанието й като комета прелетя объркваща, но ярка мисъл: „Ако бях срещнала първо него…“
— Възлюбената на Роланд е и моя възлюбена — каза Кътбърт. Протегна се, стисна ръцете й и я дръпна напред, за да застане между него и Алан — като сестра между двамата си братя. — Приятели сме, откакто сме били в пеленки и ще продължим да сме заедно, докато един от нас напусне пътеката! — После се ухили като хлапе. — Макар че май ще открием края на пътеката четиримата.
— И то скоро — добави Алан.
— Освен ако — завърши Сюзан Делгадо — леля ми Кордилия не се присъедини към нас.