20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Маршалът помисли, че това място се пази по-слабо от другите, и поиска да си пробие път. Той поръча на двадесет души да слязат от конете, да се нахвърлят върху барикадата и да я разрушат, докато той и останалата кавалерия прикриват нападащите. Двадесетте души тръгнаха право към преградата: но изведнъж иззад гредите, измежду колелетата на колите, от височината на камъните се разнесе страшна пушечна стрелба и веднага след това на ъгъла на гробищата дезИносан се появиха алебардистите на Планше, а на ъгъла на улица дьо ла Моне — гражданите на Лувиер.
Маршал дьо Ла Мейере се намери между два огъня.
Той беше храбър и реши да умре, но да не се предава. На изстрелите отговори с изстрели и викове от болка почнаха да се разнасят от тълпата. Гвардейците, по-добре обучени, стреляха по-точно; но гражданите, много повече на брой, ги смазваха с истински железен ураган. Хората падаха около маршала както при Рокроа или Лерида. На адютанта му Фонтрай счупиха ръката, конят му беше ранен от куршум в шията и той едва Можеше да го управлява, защото животното беснееше от болка. Най-после изпадна в това отчаяно положение, когато и най-храбрият чувствува да лазят тръпки по гърба му и да избива пот на челото му. Точно в тоя момент тълпата се разтвори откъм улица дьо л’АрорСек, като викаше: „Да живее коадюторът!“, и Гонди, в епископска одежда, се появи, като вървеше спокоен сред пушечната стрелба и благославяше надясно и наляво тъй спокойно, сякаш водеше шествието на празника Тяло господне.
Всички паднаха на колене.
Маршалът го позна и изтича към него.
— Изведете ме от тука, за бога — каза той, — или аз и моите хора ще си оставим костите тук.
Шумът беше толкова голям, че и гръм небесен не би се чул. Гонди вдигна ръка и призова към мълчание. Всички млъкнаха.
— Деца — каза той, — ето господин маршал дьо Ла Мейере, в намеренията на когото сте се излъгали и който се наема, щом се завърне в Лувър, да поиска от ваше име от кралицата освобождаването на нашия Брусел. Наемате ли се, господин маршал? — обърна се Гонди към Ла Мейере.
— Ай да му се не види, разбира се, че се наемам! — извика маршалът. — Не се надявах да се отърва толкова евтино.
— Той ви дава благородническата си дума — каза Гонди.
Маршалът вдигна ръка,в знак на потвърждение.
— Да живее коадюторът! — завика тълпата.
Няколко гласа прибавиха дори: „Да живее маршалът!“ А всички подзеха в хор: „Долу Мазарини!“
Тълпата се разтвори, пътят през улица Сент Оноре беше най-къс. Барикадите се отвориха и маршалът с остатъка от отряда си се оттегли, предшествуван от Фрике и Разбойниците му, едни от които подражаваха биене на барабан, а другите — звуци на тръби.
Това беше почти триумфално шествие; само барикадите се затвориха отново след гвардейците; маршалът гризеше ноктите си от яд. .
През това време Мазарини, както казахме вече, подреждаше работите си в кабинета. Той поръча да повика д’Артанян; но сред цялата тая врява не се надяваше да го види, защото д’Артанян не беше дежурен. След десет минути лейтенантът се появи на прага, следван от неразделния Портос.
— А, елате, елате, господин д’Артанян! — извика кардиналът. — И бъдете добре дошъл, както и приятелят ви. Но какво става в тоя проклет Париж?
— Какво става ли, ваше високопреосвещенство? Нищо добро — отговори д’Артанян и поклати глава. — Градът е въстанал и преди малко, като минавах по улица Монторгьой с господин дю Валон, когото виждате тук и който е също ваш покорен слуга, въпреки униформата ми, а може би именно заради нея, поискаха да ни накарат да викаме „Да живее Брусел!“ и … да кажа ли, ваше високопреосвещенство, какво още искаха да ни накарат да викаме?
— Кажете, кажете.
— И „Долу Мазарини!“ Представете си, каква дързост! Мазарини се усмихна, но силно побледня.
— И вие викахте ли? — попита той.
— Бога ми, не! — отговори д’Артанян. — Гласът ми се схвана. Господин Валон е хремав и също не вика. Тогава, ваше високопреосвещенство …
— Тогава какво? — запита Мазарини.
— Погледнете шапката и мантията ми.
И д’Артанян показа четири дупки от куршуми на мантията и две на шапката. А пък дрехата на Портос беше разрязана на хълбока му от алебарда и един изстрел с пистолет бе отсякъл перото на шапката му.
— Diavolo! — каза кардиналът замислен, като гледаше двамата приятели с простодушно удивление. — Аз бих викал!
В тая минута врявата се чу по-близо.
Мазарини изтри челото си и погледна наоколо. ИмаШе голямо желание да отиде до прозореца, но не се решаваше.