20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Все пак ти вземаш златото.
— Да, но обещавам ви, че ще употребя за благочестиви дела онова, което остане.
Лицето му побледня и се изкриви като на човек, който е издържал вътрешна борба.
— Чуден човек! — прошепна Гонди.
Той взе шапката си и поиска да излезе, но просякът
стоеше вече между него и вратата.
Първата му мисъл беше, че тоя човек е намислил нещо
лошо. Но просякът сключи умолително ръце и падна на колене.
— Ваше преосвещенство, моля ви се, благословете ме преди да си отидете — каза той.
— Ваше преосвещенство! — извика Гонди. — Приятелю, ти ме вземаш за друг.
— Не, ваше преосвещенство, вземам ви за това, което сте, тоест за господин коадютора; познах ви от пръв поглед.
Гонди се усмихна.
— И искаш благословията ми? — рече той.
— Да, имам нужда от нея.
Просякът каза тия думи с толкова голямо смирение и толкова дълбоко разкаяние, че Гонди протегна ръка над него и му даде благословията си с цялата миросваща сила, на която беше способен.
— Сега ние влязохме в духовен съюз — каза коадюторът. — Аз те благослових и ти си за мене свещен, — както и аз за тебе. Кажи, не си ли извършил някакво престъпление, за което те преследва човешкото правосъдие и от което мога да те защитя?
Просякът поклати глава.
— Престъплението ми не подлежи на човешкото правосъдие, ваше преосвещенство, и вие можете да ме очистите от него само като ме благославяте често, както направихте сега.
— Хайде, бъди откровен — рече коадюторът, — ти не си се занимавал цял живот със сегашния си занаят, нали?
— Не, ваше преосвещенство, аз се занимавам с него от шест години.
— Преди това де беше?
— В Бастилията.
— А преди Бастилията?
— Това ще ви кажа тогава, ваше преосвещенство, когато вие благоволите да изслушате изповедта ми.
— Добре. Помни, че по което време на деня или нощта Дойдеш при мене, аз съм готов да ти дам опрощение на греховете.
— Благодаря ви, ваше преосвещенство — глухо отвърна просякът, — но аз не съм още готов да го получа.
— Добре. Сбогом.
— Сбогом, ваше преосвещенство — каза просякът, като отвори вратата и се поклони на прелата.
Коадюторът взе свещта, слезе долу и излезе дълбоко замислен.
XIX. БУНТЪТ
Беше около единадесет часа вечерта. Гонди не измина и сто крачки по парижките улици, когато забеляза необикновена промяна в тях.
Целият град изглеждаше населен с фантастични същества. Виждаха се мълчаливи сенки: едни къртеха каменната настилка на улиците, други влачеха и катурваха коли, а трети копаеха ями, които можеха да погълнат цели отряди кавалерия. Всички тия дейни личности ходеха насам; натам и тичаха, подобно на демони, извършващи някаква незнайна работа; това бяха просяците от двора на чудесата, съучастници на раздавача на светена вода в преддверието на черквата Сент Йосташ, които готвеха утрешните барикади.
Гонди гледаше с известен ужас тия хора на мрака, тия нощни работници. Питаше се дали ще има възможност да вкара обратно тия нечисти твари в леговищата им, след като ги беше изкарал оттам. Когато някое от тия същества се приближаваше до него, той беше готов да се прекръсти.
Той стигна до улица Сент Оноре и тръгна по нея към улица дьо ла Феронри. Тук гледката се промени: търговци тичаха от дюкян на дюкян; вратите изглеждаха затворени като капаците на витрините, но те бяха само притворени и веднага се отваряха и затваряха, като пропускаха хора, които сякаш се страхуваха да не се види какво носят; това бяха търговци, имащи оръжие и разнасящи го на ония, които нямаха.
Един от тях ходеше от врата на врата, превит под тежестта на шпаги, аркебузи, къси мускети и различни видове оръжия, от които се разтоварваше постепенно. При светлината на един фенер коадюторът позна в него Планше.
Коадюторът мина по улица дьо ла Моне и излезе на крайбрежната улица; тук стояха неподвижно групи граждани с черни или сиви мантии в зависимост от това, към кое гражданство принадлежаха — към висшето или низшето. Отделни личности минаваха от една група в ДрУга
Всички тия сиви и черни мантии бяха понадигнати отзад от краищата на шпагите, а отпред — от дулата на аркебузите и мускетите.
На Пон Ньоф коадюторът видя караул; един човек се приближи до него.
— Кой сте? — попита той. — Вие, струва ми се, не сте от нашите.
— Така ви се струва, защото не познавате приятелите си, мили господин Лувиер — отговори коадюторът, като повдигна шапката си.
Лувиер го позна и се поклони.
Гонди продължи пътя си и стигна до Нелеката кула. Тук видя дълга върволица хора, които се промъкваха покрай стените. Сякаш беше шествие от призраци, защото те бяха завити с бели мантии. Като стигаха до известно място, всички тия хора изчезваха един след друг, сякаш потъваха в земята. Гонди се облегна в един ъгъл и видя как изчезнаха всичките, от първия до предпоследния.