20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
— Значи вие сте, мили графе! — извика дьо Гонди, като му протягаше ръка.
— И така решихте ли се най-после, ваше преосвещенство? — попита Рошфор.
— Отдавна вече се реших — отговори Гонди.
— Да не говорим повече за това; вие казахте и аз ви вярвам. Ние ще дадем бал на Мазарини,
— Е … надявам се,
— А кога ще почнат танците?
— Поканите са за тая нощ — каза коадюторът, — но цигуларите ще засвирят едва утре сутринта.
— Можете да разчитате на мене и на петдесет войника, които ми обеща кавалерът д’Юмиер, ако имам нужда.
— Петдесет войника?
— Той събира новобранци и ми ги дава до свършването на празника; тогава ако липсват някои, аз ще ги заменя с други.
— Добре, мили Рошфор, но това не е всичко.
— Какво има друго? — усмихнато попита Рошфор.
— Какво направихте с господин дьо Бофор?
— Той е във Вандомоа и чака да му пиша кога да се върне в Париж.
— Пишете му, време е вече.
— Значи сте уверен в работата си?
— Да, но трябва да се побърза, защото щом населението на Париж се разбунтува, веднага ще се появят не един, а десет принца, желаещи да застанат начело: ако закъснее, мястото ще бъде заето.
— Мога ли да говоря от ваше име?
— Да, разбира се.
— И да му кажа, че може да разчита на вас?
— Несъмнено.
— И вие ще му дадете пълна власт?
— Във войната, да; колкото за политиката…
— Вие знаете, че той не е силен в нея.
— Той ще ме остави да действувам сам за кардиналската ми шапка.
— Държите ли на нея?
— Щом ме принуждават да нося шапка с форма, която не ми харесва — каза Гонди, — желая поне тая шапка да бъде червена.
— Всеки човек си има свой вкус — със смях каза Рошфор. — Отговарям за неговото съгласие.
— И вие ще му пишете още довечера?
— Ще направя нещо по-добро, ще пратя бърз куриер.
— След колко дни може да бъде тук?
— След пет.
— Нека дойде, ще намери промени.
— Дано!
— Гарантирам ви.
— И така?
— Вървете да съберете вашите петдесет души и бъдете готов.
— За какво?
— За всичко.
— Има ли някакъв знак за отличаване на своите?
— Връзка слама на шапката.
— Добре. Сбогом, ваше преосвещенство.
— Сбогом, мили Рошфор.
— А, Мазарини, Мазарини! — каза Рошфор, като завличаше след себе си свещеника, който не успя да вмъкне нито дума в тоя диалог. — Ще видите дали съм много стар за работа!
Беше девет часа и половина. На коадютора беше необходим около половин час, за да отиде от архиепископията до кулата Сен Жак ла Бушри.
Коадюторът забеляза светлина в един от най-горните прозорци на кулата.
— Добре — каза той, — нашият главен ръководител е на поста си.
Той почука, отвориха му. Сам викарият го чакаше. Той го заведе със свещ в ръка до върха на кулата; там му показа една малка врата, остави свещта в ъгъла край стената, за да може коадюторът да я намери, когато излиза, и слезе долу.
Макар че ключът беше на вратата, коадюторът почука. Влезте — се чу глас, в който коадюторът позна гласа на просяка.
Дьо Гонди влезе. Действително пред него беше раздавачът на светена вода от преддверието на черквата Сент Иосташ. Той го чакаше, легнал на нещо като одър.
Щом видя коадютора, той стана.
Удари десет часа.
— Е добре, удържа ли думата си? — попита Гонди.
— Не съвсем — отговори просякът.
— Как така?
— Вие ми поискахте петстотин души, нали?
— Да, и какво?
— Аз ще ви дам две хиляди.
— Не се ли хвалиш?
— Искате ли доказателство?
— Да.
Три свещи горяха на прозорците, от които единият гледаше към стария град, другият към Пале Роял, а третият към улица Сен Дени.
Просякът се приближи мълчаливо до всяка свещ и ги духна една след друга.
Коадюторът се намери в мрак; стаята се осветяваше само от несигурната светлина на луната, скрита зад големи черни облаци, краищата на които бяха посребрени.
— Какво направи? — попита коадюторът.
— Дадох сигнал.
— Какъв?
— Да се издигнат барикади.
— Аха!
— Когато излезете оттук, ще видите хората ми на работа. Пазете се само да не си счупите краката, като се спънете в някоя верига или като паднете в някоя яма.
— Добре! Ето ти още толкова, колкото вече получи. Сега не забравяй, че си предводител, и не се напивай. Г
— От двадесет години аз пия само вода. Просякът взе торбичката от ръцете му и коадюторът чу
как той започна да рови и прехвърля златните монети.
— Аха, ти си сребролюбец, чудако! — каза коадюторът. Просякът въздъхна и хвърли торбичката.
— Нима винаги ще си остана същият и няма да се избавя от моята страст? — извика той. — О, нищета! О, суета!