20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Последният погледна наоколо, за да се увери навярно, че никой не ги следи, и въпреки мрака забеляза Гонди. Той тръгна право към него и опря пистолета на гърлото му.
— Хей, господин дьо Рошфор, нека не се шегуваме с огнестрелно оръжие! — каза Гонди и се засмя.
Рошфор го позна по гласа.
— А, вие ли сте, ваше преосвещенство? — извика той.
— Лично аз. Какви са тия хора, които водите в недрата на земята?
— Моите петдесет новобранци от кавалера дТОмиер, които трябва да влязат в леката кавалерия и които получиха бели мантии вместо екипировка.
— И къде отивате?
— У един мой приятел, скулптор; само че ние слизаме през отвора, през който вкарва мрамора си.
— Много добре — каза Гонди.
И стисна ръка на Рошфор, който също слезе и затвори капака след себе си.
Коадюторът се върна у дома си. Беше един часа сутринта. Той отвори прозореца и се наведе, за да слуша какво става.
Из целия град се носеше шум, чуден, небивал, непознат
шум; чувствуваше се, че в тия мрачни като бездни улици става нещо необикновено и ужасно. От време на време се чуваше бучене, като бученето на наближаваща буря или прииждащи вълни; но нищо не беше ясно и определено: сякаш тайнствен подземен тътен, предвестник на земетресение.
Така работата по въстанието продължи цяла нощ. На другия ден, като се събуди, Париж сякаш потрепера от собствения си вид. Той приличаше на обсаден град. По барикадите стояха въоръжени хора със страшен поглед, с мускети на рамо; на всяка крачка минувачът чуваше пароли, срещаше патрули, виждаше как арестуват и дори екзекутират. Спираха тия, които носеха шапки с пера и позлатени шпаги, и ги караха да викат: „Да живее Брусел! Долу Мазарини!“ А тия, които отказваха да изпълнят тая церемония, биваха освирквани, оплювани и дори бити. Убийства още не се извършваха, но се чувствуваше, че това не е от липса на желание.
Барикадите стигаха до самия Пале Роял. От улица де БонзАнфан до улица дьо ла Феронри, от улица Сен Тома дю Лувър до Пон Ньоф, от улица Ришельо до вратата Сент Оноре — цялото това пространство беше изпълнено с повече от десет хиляди въоръжени хора; най-предните се заканваха на невъзмутимите часови от гвардейския полк, поставени на пост около Пале Роял, желязната вра та на който беше заключена зад тях — предпазна мярка, правеща положението им много несигурно. Сред всичко това обикаляха тълпи по сто, сто и петдесет, двеста души — слаби, бледи, дрипави хора, които носеха платнища с надпис: „Вижте теглото на народа!“ Навсякъде, където те минаваха, се разнасяха яростни викове; а тия тълпи бяха толкова, че навсякъде се чуваха викове.
Ана Австрийска и Мазарини се учудиха много, когато сутринта им доложиха, че старият град, толкова спокоен снощи, се е събудил в трескаво вълнение; нито един от двамата не искаше да повярва на известието; казваха, че ще повярват само на собствените си очи и уши. Отвориха им един прозорец: те видяха, чуха и се убедиха. . Мазарини сви рамене и си даде вид, че презира силно тая сган; но той явно пребледня и изтича разтреперан в кабинета си, където скри златото и скъпоценностите си В
касетките и сложи най-хубавите си диаманти на пръстите. А кралицата, разгневена и предоставена на собствената си воля, повика маршал дьо Ла Мейере, заповяда му да вземе толкова войници, колкото си иска, и да узнае каква е тая шега.
Маршалът беше обикновено много смел и самоуверен и като всички военни изпитваше високомерно презрение към простолюдието. Той взе сто и петдесет души и поиска да излезе през Лувърския мост, но тук срещна Рошфор с неговите петдесет души лека кавалерии и тълпа, надминаваща хиляда и петстотин души. Такава преграда не можеше да се пробие. Маршалът дори не се и опита и се върна на крайбрежната улица.
Но на Пон Ньоф той се натъкна на Лувиер и неговите
граждани. Тоя път маршалът се опита да атакува, но го
посрещнаха мускетни изстрели, а от прозорците заваля
град от камъни. Трима души от отряда му останаха на
мястото.
Той отстъпи към квартала на халите, но там се натъкна на Планше и неговите алебардисти. Алебардите се насочиха заплашително към него; поиска да смаже тия сиви мантии, но сивите мантии не се поддадоха и маршалът отстъпи към улица Сент Оноре, като остави на бойното поле четирима гвардейци, безшумно убити със студено оръжие.
Тогава навлезе в улица Сент Оноре; тук обаче срещна барикадите на Сент Иосташкия просяк. Те се охраняваха не само от въоръжени мъже, но дори от жени и деца. Фрике, притежател на пистолет и шпага, дадени му от Лувиер, беше събрал цяла шайка от лудетини като него и вдигаше невъобразим шум.