Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Направи нещо… — прошепна Феро, не смееше дори да повиши глас.
Джизал отбеляза, че в думите й нямаше никакви подробности какво точно да направи.
Джизал облиза устната си. Може би, ако стъпи с цялата си тежест в горния край на плочата, тя ще се изравни с пода и двамата ще изпълзят обратно. Можеше ли да се окаже така просто? Пристъпи предпазливо, потривайки нервно пръсти. Изведнъж му прималя, обля го студена пот. Подпря ръце на грапавия ръб пред вторачените погледи на Феро и Деветопръстия.
Натисна внимателно и плочата леко се наклони надолу. Натисна по-силно. Чу се силно стържене и целият каменен блок рязко подскочи.
— Не бутай, мамка му! — извика Деветопръстия и се вкопчи още по-здраво в ръба.
— Какво да направя? — изписка ужасен Джизал.
— Дай нещо!
— Донеси каквото и да е! — изсъска Феро.
Джизал се огледа с обезумял поглед, но не видя нищо, което да му е от полза. От Лонгфут и Кай нямаше следа. Или бяха мъртви на дъното на пропастта, или се бяха отървали навреме. Нито една от двете възможности нямаше да го учуди. Ако щеше да спасява когото и да било, трябваше да го направи сам.
Свали палтото си и започна да го усуква в импровизирано въже. Претегли го в ръка и поклати глава. Това нямаше начин да свърши работа, но какъв друг избор имаше? Опъна палтото и подхвърли единия му край над ръба. Ръкавът падна на няколко инча от сгърчените пръсти на Деветопръстия и вдигна облак прах.
— Хубаво, добре, опитай пак! — каза севернякът.
Джизал издърпа палтото, вдигна го, наведе се колкото можеше по-ниско над плочата и отново метна края му. Този път ръкавът падна достатъчно близо до ръката на Деветопръстия, за да може той да го сграбчи.
— Да!
Уви другия край около китката си и платът се опъна силно през ръба.
— Да! Тегли сега!
Джизал стисна зъби и задърпа. Подметките му се плъзгаха по прашния каменен под, а счупените му ръка и крак пламнаха от болка. Палтото започна да се издърпва, бавно да се плъзга по камъка.
— Да! — изръмжа Деветопръстия и започна да се набира нагоре по плочата.
— Дърпай! — извика Феро, докато гърчеше нагоре тяло над долния ръб.
Джизал опъваше с всичка сила палтото. Беше затворил очи от напрежение и дъхът му свистеше през стиснатите зъби. До него изтрака копие. Вдигна поглед и видя, че на отсрещната страна на пукнатината се бяха събрали още плоскоглави и размахваха допотопни оръжия над главите си. Преглътна и отмести очи. Не можеше да си позволи да мисли за опасността сега. Трябваше само да продължава да дърпа палтото. Само това имаше значение, да дърпа и да не се отказва, независимо колко го болеше. А това вършеше работа. Бавно, много бавно, Деветопръстия и Феро се измъкваха от бездната. Най-после Джизал дан Лутар е герой. Най-после ще си заслужи мястото в тази проклета експедиция.
Изведнъж отекна рязко пращене.
— Мамка му! — изписка Логън. — Мамка му!
Единият ръкав започна бавно да се отпаря по шевовете. Конците се бяха опънали и малко по малко се късаха. Джизал изскимтя от ужас. Ръцете му изгаряха от болка. Да продължи ли да дърпа? Още един шев се отпра. Колко силно да дърпа? Нов шев.
— Какво да правя? — изкрещя той.
— Дърпай, мамка му!
И Джизал задърпа с всичка сила. Мускулите му щяха да се пръснат. Феро беше вече на плочата, ноктите й дращеха по гладкия камък. Ръката на Деветопръстия беше почти до ръба на плочата, почти го достигаше, трите му пръста се протягаха отчаяно да го хванат. Джизал дръпна с всичка сила…
И полетя назад, а в ръката му остана само парче от дрехата. Плочата се разтресе, изскърца и се килна отново. Логън изкрещя и се свлече. Ръката му продължаваше да стиска безполезната отпрана част от палтото. Нямаше писъци. Само тропот на търкалящи се камъни и след това нищо. И двамата с Феро полетяха надолу. Огромната плоча се люшна и се върна на мястото си, гладка и празна на ръба на пропастта. Джизал стоеше и я гледаше втрещен, с широко отворена уста. Остатъкът от палтото се полюшваше в изтръпналата му ръка.
— Не — пошепна той.
Не така ставаше в историите, които беше слушал.
Под руините
— Жив ли си, бял?
Логън изпъшка и се размърда. Обзе го ужас, когато усети как подът под него помръдва. Тогава осъзна, че лежеше върху купчина натрошен камък и мазилка, а в гърба му се забива болезнено острият ръб на голям плосък камък. Пред размазания му поглед изникна голяма каменна стена с рязко очертана граница между тъмната и светлата й част. Примигна, примижа от болка, бавно надигна ръка да почисти от прахоляка очите си.