Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Лоша работа — каза Кейси. — Дай аз да отвия болта, а ти си превържи ръката.
— Не, нищо! Никога не ми се е случвало това — да поправям някой мотор и да не се нараня. Щом се нараних, значи, всичко е наред, няма какво да се безпокоя. — Той отново взе ключа. — Жалко, че нямам гаечен ключ — рече той и като удряше с длан дръжката на ключа, разхлаби всички болтове. После ги отвинти и сложи в картера, там, където бе оставил картерните болтове заедно с шплентовете. Том разхлаби всичките мотовилкови болтове и измъкна буталото. Сетне сложи буталото и мотовилката в картера. — Е, слава богу, разглобихме всичко! — Той се измъкна изпод колата заедно с картера, изтри ръката си с един груб парцал и огледа раната. — Тече, майка му стара! Но ей сега ще спра кръвта. — Той се изпика на земята, взе шепа мокра пръст и я наложи върху раната. Кръвта почти веднага спря. — Няма по-добро средство — каза той.
— И паяжина помага — рече Кейси.
— Да. Само че не навсякъде ще намериш паяжина, а пикоч — когато си искаш. — Той седна на стъпалото на колата и почна да разглежда разтопилия се лагер. — Да можем да намерим някъде додж 25 година! Ще свалим от него всичко, каквото може да ни потрябва — тогава ще поправим лесно колата. Къде се запиля Ал!
Сянката на рекламното табло се бе проточила сега на шестдесет стъпки дължина. Времето течеше. Кейси седна на стъпалото на колата и погледна на запад.
— Скоро ще навлезем във високите планини — каза той и като помълча, извика: — Том!
— Да?
— Том, заглеждах се в колите, които минаваха край нас, и в тези, край които ние минавахме. Все едно и също.
— Какво е едно и също?
— Том, на запад пътуваме не само ние, такива семейства има със стотици. Все се заглеждах. Никой не отива на изток. Нима не си забелязал това?
— Забелязах.
— Та те… те сякаш бягат, подгонени от армия войници. Сякаш цялата страна се преселва.
— Да — потвърди Том. — Цялата страна се преселва. И ние се преселваме.
— Тъй… ами ако нито ние, нито другите не намерим там работа?
— По дяволите! — извика Том. — Откъде да знам какво ще бъде там? Просто крача — леви, десни, леви, десни, — нищо друго. Така прекарах в Макалистър цели четири години: влезеш в килията, излезеш от килията, отидеш на храна, върнеш се обратно. Мислех, че на свобода ще се чувствувам по-другояче. Затова в затвора гледах за нищо да не мисля, та да не се побъркам, а и сега за нищо не мисля. — Той се обърна към Кейси: — Ето че лагерът се е разтопил. Преди това никой не е знаел за повредата, никой не се е безпокоил. Сега тя е налице — трябва да поправяме колата. Така трябва да се постъпва и за всичко друго. Не смятам да се безпокоя на вятъра. И не искам. Ето късчето желязо и композицията. Виждаш ли ги? Виждаш ли? Ето всичката ми грижа, други грижи нямам никакви. Къде пропадна Ал!
Кейси промълви:
— Не, чуй какво ще ти кажа, Том… О, по дяволите! Тъй трудно ми е да кажа каквото и да било!
Том свали мократа пръст от ръката си и я хвърли на земята. По краищата на раната се бе образувала мръсна ивица. Той погледна проповедника.
— Виждам, че си настроен да ми говориш. Добре, почвай. Обичам да слушам. Нашият надзирател все речи ни държеше. Нямахме от това никаква вреда, а за него то бе удоволствие. Е, какво ти тежи на душата?
Кейси щипеше с нокти дългите си възлести пръсти.
— Сега стават всякакви неща и много хора си изпащат от тях. Хората крачат — леви, десни, леви, десни, — както казваш ти, и не се замислят накъде вървят, но пътят им е един и същ, един и същ за всички. Ако се ослушаш, ще чуеш, че всичко се движи, всичко тихичко пълзи, шумоли… И ще откриеш във всичко това безпокойство. Сега стават всякакви неща, а хората, които си изпащат от тях, още нищо не знаят… няма да знаят до известно време. Те напуснаха земята си, пътуват на запад, къщите им стоят опустели. И всичко това ще доведе до нещо такова, което ще промени живота на цялата страна.
Том рече:
— Аз си зная само едно: леви, десни, леви, десни.
— Да, но ако ти се изпречи ограда, и през нея ли ще преминеш?
— Ако трябва, ще премина — отвърна Том.
Кейси въздъхна:
— Може би така е по-добре. Съгласен съм с теб. Но има различни огради. И хората са различни. Ето например има такива като мен: оградата още не съществува, а те вече се катерят нетърпеливи.
— Ал ли идва там? — попита Том.
— Да. Сигурно е той.