Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
Тя изслуша — с внимателен поглед на машина, предназначена да записва, а не да реагира — доклада на Еди за това, което този един месец беше причинил на железницата. Чу доклада му за предположенията за причините за катастрофата. С все същия дистанциран поглед тя се изправи пред редицата хора, които влизаха и излизаха от кабинета й с прекалено забързани стъпки и с ръце, които размятаха в излишни жестове. Той си помисли, че е станала непроницаема за каквото и да е. Но изведнъж, докато крачеше из кабинета и му диктуваше списък на материалите, необходими за полагането на релсите, и местата, от които да ги получи нелегално, тя спря и погледна към списанията на масичката за кафе. Заглавията гласяха: „Новото социално съзнание“, „Нашият дълг към недостатъчно привилегированите“, „Нужда срещу алчност“. С едно-единствено движение на ръката си — с рязкото, експлозивно движение на явна физическа грубост, каквото той никога не беше виждал у нея преди — тя помете списанията от масичката и продължи с глас, който рецитираше без прекъсване списъка от числа, сякаш нямаше връзка между ума й и яростта на тялото й.
Късно следобед, когато остана за миг насаме в кабинета си, тя се обади на Ханк Риърдън. Даде името си на секретарката му и усети, само по тона на думите му, бързината, с която той сграбчи слушалката:
— Дагни?
— Здравей, Ханк. Върнах се.
— Къде си?
— В кабинета си.
Тя чу нещата, които той премълча, в мига на мълчание по жицата, после той каза:
— Предполагам, че трябва веднага да започна да подкупвам хора, за да получа руда и да започна да лея релси.
— Да. Колкото се може повече. Не е необходимо да е риърдънов метал. Може да е… — паузата беше почти недоловима, но съдържаше мисълта: релси от риърдънов метал, само за да се върнем във времето преди стоманата?… Може би чак във времето на дървените релси с железни шини? — Може да е каквато и да е стомана, всичко, което можеш да ми дадеш.
— Добре. Дагни, знаеш ли, че им предадох риърдъновия метал? Подписах протокола за дарение.
— Да, знам.
— Предадох се.
— Коя съм аз, че да те обвинявам? Нима аз не го направих? — той не отговори и тя продължи: — Ханк, не мисля, че тях ги интересува дали на света са останали влакове или пещи. Нас ни интересува. Държат ни заради любовта ни към тях, и ние ще продължим да плащаме, докато има и минимален шанс да запазим поне едно живо и движещо се колело като знак за човешката интелигентност. Ще продължим да се държим над водата, както нашето давещо се дете, и когато течението го погълне, ние ще потънем с последното колело и с последния силогизъм. Знам какво плащаме, но цената вече няма значение.
— Знам.
— Не се бой за мен, Ханк. Ще се оправя до утре сутрин.
— Никога вече няма да се боя за теб, скъпа. Ще се видим довечера.
Глава XIX
Лицето без болка, страх и вина
Тишината в нейния апартамент и неподвижното съвършенство на предметите, които бяха останали точно така, както ги беше оставила преди месец, я поразиха с чувство на облекчение и мъка едновременно, докато влизаше във всекидневната си. Тишината й даваше илюзия за уединение и собственост; гледката на предметите й напомняше, че те съхраняват момент, който тя не можеше да си върне, тъй като не можеше да изтрие събитията, които се бяха случили след това.
Отвъд прозорците все още имаше остатъци от дневна светлина. Беше напуснала кабинета си по-рано, отколкото възнамеряваше, неспособна да съсредоточи усилията си над каквато и да е задача, която можеше да бъде отложена за следващата сутрин. Това беше ново за нея усещане, ново беше и това, че сега се чувстваше повече у дома в апартамента си, отколкото в кабинета.
Взе си душ и остана неподвижна в продължение на няколко дълги, празни минути, докато водата се стичаше по тялото й, но побърза да излезе, когато осъзна, че онова, което се опитва да отмие, не е прахът от карането по селските пътища, а усещането от кабинета. Облече се, запали цигара и влезе във всекидневната. Застана до прозореца, погледна града, също както беше стояла, загледана в пейзажа, в началото на същия този ден. Беше казала, че би дала живота си за още една година в компанията. Сега се беше върнала, но не изпитваше радост от работата, а единствено ясния, студен покой от постигнатото решение и спокойствието на непризнатата болка.