Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— Обади се на директора на терминала и му кажи да върне всички трансконтинентални влакове обратно по разписание, включително „Комет“ за довечера. После се върни.
Когато се върна, тя се беше навела над картите, които беше разтворила на масата, и говореше, водейки си бързи бележки:
— Насочете всички влакове, пътуващи на запад, на юг от Кърби, Небраска, по страничната линия до Хейстингс, надолу по коловоза на „Канзас Уестърн“ до Лоръл, Канзас, после по коловоза на „Атлантик Саутърн“ към Джаспър, Оклахома. На запад по линията на „Атлантик Саутърн“ до Флагстаф, Аризона, на север по линията на Флагстаф-Хоумдейл до Илайн, Юта, на север до Мидланд, на северозапад по линията на „Уозач“ до Солт Лейк Сити. „Уозач“ е изоставена теснолинейка. Купете я. Разширете линията до стандартната. Ако собствениците се боят, понеже продажбите са незаконни, платете им двойно и продължете работата. Няма релси между Лоръл, Канзас и Джаспър, Оклахома — три мили, няма и между Илайн и Мидланд, Юта — още пет и половина. Положете релси. Накарайте строителните екипи да започнат работа веднага, съберете всички местни хора, които са на разположение, плащайте два пъти повече от законните надници, тройно, каквото поискат, назначете три смени и свършете работата до утре. За релси разглобете страничните коловози в Уинстън, Колорадо, Силвър Спрингс, Колорадо, Лийдс, Юта, Бенсън, Невада. Ако някои местни марионетки от Комисията по унификация дойдат да спрат работата, разрешете на местните хора, на тези, на които вярвате, да ги подкупят. Не прекарвайте това през счетоводния отдел, пишете го на моя сметка, аз ще платя. Ако попаднат на случай, където това не работи, накарайте ги да кажат на марионетката, че Директива 10–289 не се отнася за местни нарушения, че оплакванията трябва да се насочат към централата и че ще трябва да съдят мен, ако искат да ни спрат.
— Това вярно ли е?
— Откъде да знам? Кой изобщо може да знае? Но докато се оправят и решат каквото там ще решават, коловозът ще бъде построен.
— Разбирам.
— Ще прегледам списъците и ще ти дам имената на местните хора, които да натоварим с това — ако са още там. Докато тазвечерния „Комет“ стигне до Кърби, Небраска, линията ще е готова. Ще добави около трийсет и шест часа към трансконтиненталното разписание, но поне ще има трансконтинентално разписание. След това ги накарай да ми намерят от архива старите карти на пътя такъв, какъвто е бил, преди внукът на Нат Тагарт да построи тунела.
— Да… какво? — той не повиши глас, но дъхът му спря от емоция, която искаше да избегне. Нейното лице не помръдна, но една бледа нотка в гласа й му призна с нежност, не с упрек:
— Старите карти от времето преди тунела. Връщаме се назад, Еди. Да се надяваме, че можем. Не, няма да възстановим тунела. Няма как да го направим сега. Но старият прелез, който прекосява Скалистите планини, е още там. Можем да си го върнем. Само дето ще бъде трудно да намерим релси за него и хора, които да ги положат. Особено хора.
Той знаеше, и то от самото начало, че тя е видяла сълзите му и че не го е отминала безразлично, въпреки че ясният й, равен глас и неподвижното лице не издаваха знак за чувство. Имаше нещо в поведението й, което той усещаше, но не можеше да си преведе. И все пак чувството, което му внушаваше, беше сякаш му казва: знам, разбирам, бих изпитвала съчувствие и благодарност, ако сме живи и свободни да чувстваме, но не сме, нали, Еди? Ние сме на мъртва планета, като Луната, където трябва да се движим, но не смеем да спрем и да си поемем дъх, да почувстваме, защото иначе ще открием, че няма въздух за дишане.
— Имаме днес и утре, за да задвижим нещата — каза тя. — Тръгвам за Колорадо утре вечер.
— Ако искаш да летиш, ще трябва да ти наема самолет отнякъде. Твоят е още в работилницата, не могат да намерят части за него.
— Не, ще отида с влака. Трябва да видя линията. Ще взема утрешния „Комет“.
Два часа по-късно, в един кратък промеждутък между телефонните разговори, тя му зададе изведнъж първия въпрос, който не беше свързан с железницата:
— Какво са направили на Ханк Риърдън?
Еди се улови, че се опитва да се измъкне, отклонявайки поглед, но се насили да посрещне погледа й и отговори: