Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Какво има? — попита пратеникът.
— Гладна съм — отговори госпожица Темпъл. — Бих искала нещо за ядене, ако има във влака. Знам, че докато стигнем Ориндж Локс, има поне още час.
— Всъщност нямам представа — каза пратеникът, — но ще попитам веднага.
Кимна й и тръгна по коридора. Госпожица Темпъл го гледаше как се отдалечава, след което усети непоколебимия поглед на майора върху себе си.
— Влизайте вътре! — каза той рязко.
Когато влакът спря на Сен Трист, майорът влезе с малък увит в бяла навосъчена хартия пакет и с манерката. Подаде й ги, без да казва и дума. Тя не отвори пакета — предпочиташе да го направи насаме — и така двамата зачакаха в мълчание влакът да потегли. Когато това стана, майорът протегна ръка за манерката. Тя не я пусна.
— Не може ли да пийна вода с яденето?
Майорът я изгледа кръвнишки. Нямаше причина да й откаже, освен от чиста злоба, а дори това би издало някакъв интерес, какъвто той не искаше да признае. Остави й манерката и излезе от купето.
Съдържанието на пакета съвсем не беше интересно — тънък резен бяло сирене, филия ръжен хляб и две малки мариновани парчета цвекло, които бяха оцветили хляба и сиренето в лилаво. Тя обаче ги изяде толкова бавно и методично, колкото можеше, редуваше внимателно малки хапки от всяко и сдъвкваше всяка поне двайсет пъти, преди да преглътне. Така минаха около петнайсет минути. Допи останалата в манерката вода и я запуши. Смачка хартията на топка и с манерката в ръка пак подаде глава в коридора. Майорът и пратеникът бяха там, където бяха преди малко.
— Свърших — обади се тя. — Ако искате да си вземете манерката.
— Колко мило от ваша страна — каза Флаус, сръга майора и той дойде при нея и дръпна манерката от ръката й. Госпожица Темпъл повдигна смачканата хартия.
— Ще вземете ли и това? Сигурна съм, че не искате да пускам бележки на кондуктора!
Майорът безмълвно я взе, госпожица Темпъл запърха с мигли към него, а после и към пратеника, когато майорът се обърна и се отдалечи. Върна се на седалката със сподавен смях. Нямаше представа какво е постигнала, освен да се поразсее, но чувстваше, че с тази палава постъпка се връща във форма.
На Сен Порт майор Блах не влезе в купето й. Госпожица Темпъл вдигна очи към вратата, когато влакът започна да намалява, но никой не дойде. Дали го беше ядосала толкова, че да й даде шанс да отвори прозореца? Стана, вперила поглед в празната врата, и после с треперещи ръце се зае с ключалките на прозореца. Не беше успяла да отвори нито една, когато чу щракането на вратата на купето зад гърба си. Обърна се, готова да срещне неодобрението на майора с чаровна усмивка.
Но на вратата стоеше Роже Баскомб.
— Ах — каза тя. — Господин Баскомб.
Той й кимна доста официално.
— Госпожице Темпъл.
— Ще седнете ли?
Стори й се, че Роже се поколеба, може би защото я бе заварил толкова очевидно да отваря прозореца, но също така защото между тях имаше толкова много неразрешени неща. Тя се върна на седалката си, скри мръсните си крака под роклята си и зачака той да помръдне от все още отворената врата. Когато той не го напрани, тя му каза с любезност, леко примесена с нетърпение:
— Какво страшно има в това да седнете? Нищо — освен да покажете лошото си възпитание, като останете прав като някой търговец… или мекленбургски войник-марионетка.
Смирен, а по свиването на устните му тя видя, и раздразнен, Роже седна срещу нея, пое си дъх и заговори.
— Госпожице Темпъл, Селесте…
— Виждам, че белезите ви са заздравели — каза тя окуражаващо. — Тези на госпожа Марчмур още не са и признавам, че ги намирам за доста неприятни. А бедният господин Флаус — или по-скоро хер Флаус — прилича на татуиран абориген от полярните ледове!
Със задоволство видя, че Роже се намръщи, сякаш има парче лимон под езика.
— Приключихте ли?
— Не мисля, но ще ви оставя да говорите, ако това искате…
— Не се изненадвам, че сте така неуморно вторачена в тривиалното — винаги сте си били такава, но дори вие трябва да разбирате сериозността на положението си!
Госпожица Темпъл никога не го бе виждала толкова презрителен и твърд и гласът й спадна до рязък леден шепот: