Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Грешите! — извика госпожица Темпъл. — Не е едно и също!
— И ти не си същата — изръмжа граф Д’Орканч. — Вече си направила първата стъпка в своя процес на трансформация!
В каретата бе станало прекалено горещо. Ръката на графинята намери крака на госпожица Темпъл и после бързо изчезна под роклята й, умелите пръсти се плъзнаха по вътрешната страна на бедрото й. Госпожица Темпъл ахна. Това не бяха безцеремонните ръгащи груби пръсти на Спраг, а — макар и настъпателни — бяха игриви, дразнещи и настойчиви. Никой не я бе докосвал по този начин на това място. Не можеше да мисли.
— Не… не… — понечи да възрази тя.
— Какво видя в книгата? — притисна я графът с настоятелния си ужасяващ дрезгав глас. — Позна ли вкуса на смъртта и властта? Позна ли какво усещат любовниците в кръвта си? Да! Познаваш всичко това и още! То е пуснало корени в съществото ти! Усещаш го, докато говоря! Ще можеш ли някога да се отвърнеш от това, което си видяла? Ще можеш ли някога да отхвърлиш тези удоволствия, след като си опитала пълната им опияняваща мощ?
Пръстите на графинята се вмъкнаха през цепката на бельото й и умело се плъзнаха във влажната й плът. Госпожица Темпъл се сви от докосването, но седалката беше прекалено тясна, а усещането бе толкова приятно…
— Не мисля така, Селесте — прошепна графинята. Леко притисна върховете на показалеца и средния си пръст, после ги мушна по-дълбоко, докато търкаше с палец над тях. Госпожица Темпъл не знаеше какво трябва да прави, срещу какво да се бори, освен срещу това те да наложат волята си над нея, но не искаше да се бори, — удоволствието, което се нагнетяваше в тялото й, бе божествено и въпреки това тя искаше и да избяга от открито хищническия начин, по който я използваха. Какво ги интересуваше нейното удоволствие? То беше просто остен, инструмент, безкраен извор за поробване и контрол. Пръстите на графинята се плъзгаха ловко напред-назад. Госпожица Темпъл изстена.
— Умът ти е в пламъци! — изсъска графът. — Не можеш да се изплъзнеш от ума си — ти си в ръцете ни, трябва да се отдадеш. Тялото ти ще те предаде, сърцето ти ще те предаде — вече си изоставена, напълно предадена — новите ти спомени се надигат, заобикалят те изцяло, животът ти, самата ти си се променила, някога чистата ти душа е покварена от използването на моята стъклена книга!
Докато той говореше, тя ги почувства, във вихъра на ума й се отвориха врати право към трескавото й тяло — маскеният бал във Венеция, двамата мъже през шпионката, моделът на художника на дивана, блаженият сарай и след това още много други — тя се задъхваше, пръстите на графинята сръчно се движеха в най-интимните й части, устните на жената бяха до ухото й и насърчаваха удоволствието й с тихи подигравателни стонове — провокиращи звуци на престорен екстаз, — които въпреки това служеха като конкретен стимул за още наслада… госпожица Темпъл почувства сладостта, която се натрупваше в тялото й, топъл облак, готов да избухне… но после затвори очи и видя себе си, в каретата между враговете си, и после мъртвия Чан, бледото му оцапано с кръв лице, доктора, който бяга и плаче, и накрая, сякаш това бе отговорът, който търсеше, горещата ясна открита гледка на сухия бял пясък на брега на синьото безразлично море… отдръпна се от ръба — техния ръб, реши тя, а не нейният…
И точно в този момент, по начин, който й даде да разбере, че те не са усетили вътрешната й победа, графинята рязко извади ръката си и се върна тържествуващо на отсрещната седалка. Графът пусна врата й и се облегна назад. Тя почувства внезапния отлив на удоволствието в тялото си и инстинктивния му протест срещу загубата на стимулация — и срещна очите им, и видя, че те я бяха докарали до ръба само за да демонстрират подчинението й. Гледаха я със снизходително презрение, което преди секунди можеше да бъде съкрушително — и преди тя да успее да каже нещо, ръката на графинята — същата ръка, която беше под роклята й — я зашлеви през лицето. Главата на госпожица Темпъл отхвърча на една страна, бузата й пламна. Графинята я зашлеви отново.
— Ти уби двама от хората ми — каза злобно. — Не си и помисляй, че това е забравено!
Госпожица Темпъл докосна изтръпналото си лице, смаяна и замаяна, и усети влагата от ръката на графинята, тоест своята собствена. Острието на гнева, че са я зашлевили, бе притъпено от унизителното осъзнаване, че въздухът в тясната карета е наситен с миризмата на собствената й възбуда. Дръпна роклята на краката си и видя как графинята методично избърса пръстите си с кърпичка. Опитът им да демонстрират колко е безпомощна само бе подсилил неподчинението й. Тя подсмръкна и преглътна сълзите от болка, събрала допълнителна дързост от гледката на зелената си ръчна чантичка, която се подаваше от страничния джоб на коженото палто на графа.