Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Двамата пристъпиха напред, за да изразят уважението си към графинята. Сонк се поклони пръв и й целуна ръка. И сякаш не беше достатъчно унизена, госпожица Темпъл се втрещи, като видя дискретното сбърчване на носа на Франсис Сонк, докато държеше ръката на графинята — същата, която преди малко беше между краката й. С дяволита усмивка, гледайки графинята в очите — графинята на свой ред му отвърна със същата дяволита усмивка — Сонк, вместо да целуне пръстите й, бавно прокара език по тях. Пусна ръката й, изтрака с токове и се обърна към госпожица Темпъл със знаещ похотлив поглед. Тя не протегна ръка и той не посегна да я вземе, а изгледа графа с още по-широка усмивка. Но госпожица Темпъл вече не му обръщаше внимание. Очите й бяха приковани против волята й върху Роже Баскомб, който сега целуваше ръката на графинята. Още веднъж видя как той усети мириса й — макар че при Роже това бе съпътствано от миг на объркване, а не на порочно ликуване. Той избегна смеещия се поглед на графинята, докосна леко ръката й с устни и я пусна.
— Мисля, че се познавате — каза графинята.
— Да — каза Роже Баскомб. — Госпожице Темпъл.
— Господин Баскомб.
— Виждам, че сте изгубили обувките си — каза той не съвсем нелюбезно, за да поддържа разговор.
— По-добре обувките, отколкото душата, господин Баскомб — отговори тя, думите й прозвучаха грубо и детински. — Или трябва да ви наричам лорд Тар?
Роже срещна погледа й за миг, сякаш искаше да каже нещо, но не можеше, или не можеше в такава компания. После се извърна и заговори на графа и графинята:
— Ако обичате, трябва да се качваме — влакът тръгва.
Госпожица Темпъл беше настанена сама в купе във вагона, който групата сякаш бе окупирала изцяло. Беше очаквала — беше се страхувала, — че графът и графинята ще използват пътуването, за да продължат тормоза от каретата, но когато графът отвори вратата на купето и я бутна вътре, тя се обърна и го видя как я затваря и невъзмутимо си тръгва. Опита да отвори. Не беше заключено и тя пъхна глава в коридора и видя на няколко метра Франсис Сонк да разговаря с мекленбургския офицер. Те се обърнаха и я изгледаха толкова свирепо, че госпожица Темпъл се дръпна, донякъде ужасена, че може да влязат при нея. Те не го направиха и след няколко тревожни минути, прекарани на крак, госпожица Темпъл седна и се помъчи да измисли какво може да направи. Водеха я в Харшморт, сама и невъоръжена, и печално боса. Коя беше първата гара по пътя за Ориндж Канал — Крамптън Плейс? Горсмънт? Пакингтън? Щеше ли да успее тихичко да отвори прозореца на купето и да скочи от влака, докато чакаха на гарата? Можеше ли да скочи от такава височина — беше поне четири метра — върху натрошените камъни между коловозите, без да нарани краката си? Ако не можеше да тича, след като слезеше, щяха да я хванат веднага. Въздъхна и затвори очи. Имаше ли изобщо избор?
Чудеше се колко е часът. Изпитанията й с книгата и после в каретата бяха крайно изморителни и тя би дала мило и драго за глътка вода или за възможността да затвори очи на сигурно място. Качи крака на седалката и ги покри с роклята си, сви се, доколкото можеше, чувстваше се като някое животно, сгушено в ъгъла на клетката си. Въпреки намеренията й мислите й се отнесоха към Роже и тя отново се удиви на разстоянието, което бяха изминали от предишния си живот. Преди, когато я беше отхвърлил, тя бе просто един елемент сред много — семейството му, моралната му праведност, — захвърлен в полза на амбицията. Но сега пътуваха с един и същи влак, бяха само на метри един от друг. Нищо не го спираше да дойде в купето й (графинята със сигурност щеше да го позволи, за да се позабавлява) и все пак той не идваше. Въпреки че Роже също сигурно се бе подложил на Процеса, тя намираше факта, че я избягва, за откровено жесток — нима не я бе държал в прегръдките си? Нима не му бе останал дори грам от тази симпатия и обич, колкото да й предложи утеха, да облекчи собственото си сърце заради съдбата, която я очакваше? Беше ясно, че не. Въпреки цялата си предишна решителност и въпреки тайните си победи както над книгата, така и над похитителите й — какво променяха те? — госпожица Темпъл отново се озова сама в голия пейзаж на загубата си.
Мекленбургският офицер отвори вратата на купето и й подаде метална манерка. Гърлото й беше пресъхнало, но тя се поколеба. Той се намръщи ядосано.
— Вода. Дръж!
Тя я взе, махна тапата и жадно отпи. Въздъхна и отпи отново. Влакът забавяше ход. Избърса уста и му върна манерката. Той я взе, но не помръдна. Влакът спря. Чакаха мълчаливо. Той пак й предложи манерката. Госпожица Темпъл поклати глава. Той сложи тапата. Влакът потегли. Със свито сърце тя видя табелата за Крамптън Плейс да минава покрай прозореца й и да се скрива от поглед. Когато влакът набра скорост, войникът й кимна отсечено и излезе от купето. Госпожица Темпъл пак подви крака под себе си и положи глава на подлакътника — реши, че е по-добре да спи, отколкото отново да се поддаде на сълзите.