Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Събуди я повторното влизане на офицера, когато влакът спря на Пакингтън, и после пак на Горсмънт, Дю Конк и Раксфол. Всеки път той носеше желязната манерка с водата и всеки път мълчеше, докато влакът не тръгнеше с пълна пара, след което я оставяше сама. След Дю Конк на госпожица Темпъл вече не й се спеше, отчасти защото се дразнеше, че непрекъснато я будят, но повече защото се бе разсънила. На мястото на желанието за сън се бе появило чувство, което не можеше да назове, глождещо и обезпокоително, от което не можеше да си намери място. Не знаеше къде е, не знаеше дори коя е. След като дотолкова бе свикнала със стремителните тактики на приключението — да стреля, да бяга по покривите, да бърка в печката за улики, сякаш това бе естествената еволюция на героинята й (за един изпълнен с копнеж момент госпожица Темпъл се зае да изброява отново всички приключения от последните няколко дни) — изглежда, провалът й беше извел напред друга възможност: че тя е просто наивно своенравно момиче, на което не му стига умът да разбере, че е обречено. Замисли се за доктор Свенсон на покрива — как се бе вцепенил — и все пак когато тя и Чан се бяха надвесили през ръба, за да погледнат към улицата, той се беше насилил да мине сам по покрива на хотел „Бонифас“ и на двете съседни сгради — дори бе прекрачил истински (пренебрежимо малки наистина, но този страх не се поддаваше на логиката) дупки между сградите. Знаеше какво му бе коствало това и че изражението му разкриваше точно този тип решителност, каквато скорошните събития бяха доказали, че тя не притежава.
Въпреки строгата си самооценка госпожица Темпъл смяташе, че яснотата й помага, и започна с ясна непреклонност да прави наум — заради дразнещата липса на бележник и молив (о, колко искаше да има молив!) — оценка на вероятната си съдба. Не можеше да каже дали отново ще бъде бита и поругана, както не можеше да каже и дали въпреки думите на графинята в крайна сметка няма да я убият преди или след като я подложат на мъчения. Отново потрепери пред абсолютно смъртоносната природа на враговете си и дълбоко си пое дъх при една още по-злокобна вероятност — да бъде трансформирана от Процеса. Имаше ли нещо по-лошо от това да бъде превърната в това, което презира? Смъртта и мъченията поне бяха действия, предприети срещу нея. С Процеса това чувство за личност щеше да бъде унищожено. И там, в купето, госпожица Темпъл реши, че не може да позволи това. Независимо дали това значеше да се хвърли в някой врящ казан, или да вдиша стъкления им прах като Чан, или просто да предизвика някой пазач да й скърши врата — никога нямаше да се предаде на злата им власт. Спомни си мъртвеца, който бе описал докторът — какво било направило строшеното стъкло с тялото му… ако само можеше да се добере до книгата и да я счупи, или да я стисне и да се хвърли с главата напред на земята — тя щеше да се строши. А може би графинята беше права, че смъртта от индиговото стъкло носи в себе си следа от опияняващи сънища.
Започна да огладнява — въпреки любовта й към чая той и кифличките не бяха особено питателна храна — и след още пет минути, през които не можеше да мисли за нищо друго, отвори вратата и погледна в коридора. Войникът стоеше там, където беше преди, но вместо Франсис Сонк до него беше набитият мъж с белезите.
— Извинете — обади се госпожица Темпъл. — Как се казвате?
Войникът свъси вежди, сякаш това, че го заговаря, беше неприлично нарушаване на етикета. Мъжът с белезите, който, изглежда, бе възвърнал чувствителността си донякъде — очите му не бяха така стъклени, а крайниците му се движеха по-леко — й отговори:
— Това е майор Блах, а аз съм хер Флаус, пратеник на мекленбургската дипломатическа мисия, придружаваща принц Карл-Хорст фон Маасмерк.
— Това ли е майор Блах? — Щом майорът беше прекалено горд, за да говори с нея, госпожица Темпъл се радваше да говори за него, все едно той беше стояща лампа. Знаеше, че той е възмездието и на доктора, и на Чан. — Нямах представа. Разбира се, слушала съм много за него — и за двама ви. — Всъщност не беше чувала нищо за пратеника, освен че докторът не го харесваше, и дори това не беше облечено в думи, а в пренебрежително разсеяно свиване на раменете, но все пак, Процес или не, смяташе, че всички обичат да се говори за тях. Разбира се, знаеше, че майорът е смъртно опасен.