Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Гостилницата бе поддържана много спретнато, а снизхождението на мистър Бландоа просто нямаше граници. То сякаш преизпълни малкото барче, където стопанката вдовица и двете й дъщери отначало го приеха; то бе прекалено голямо за тясната, облицована с дърво стаичка, която му предложиха отначало; то просто преля из малката лична приемна на семейството, която накрая определиха за него. И там, в сухи дрехи и парфюмирано бельо, с пригладена коса, с по един голям пръстен на всеки показалец и с дебела верижка на часовника, този мистър Бландоа, който очакваше вечерята си и се поклащаше, седнал край прозореца, обхванал коленете си с ръце, напомняше ужасно и удивително (макар че обстановката беше съвсем различна) на един известен мосю Риго, който някога бе очаквал закуската си, седнал точно така, излегнат върху каменния перваз зад железните решетки в една килия на ужасния марсилски затвор.
Лакомията му по време на вечерята също напомняше много за лакомията на мосю Риго по време на закуска. Алчността, с която нареждаше наоколо си всички поднесени храни, и насладата, с която поглъщаше едните с очи, докато дъвчеше другите със зъби, и тя беше същата. Пълното незачитане на околните, което проличаваше в начина, по който похабяваше малките украшения от стаята, като подлагаше красиви възглавнички под краката си, за да му е по-удобно, и мачкаше огладените покривки с тежкото си тяло и едрата си тъмна глава — и то беше резултат от вкоренения у него егоизъм. Пъргавите ръце, които тъй леко се движеха сред подносите, притежаваха познатата зловеща сръчност на ръцете, които стискаха решетките. А когато се пресити и започна да облизва един по един изящните си пръсти и да ги бърше в покривката, липсваха само лозовите листа, за да се завърши картината.
Върху този човек, чиито мустаци щръкваха нагоре и чийто нос се спускаше връз тях в най-зловеща усмивка, с тези неискрени очи, които приличаха на истински толкова, колкото бе истински и цветът на боядисаната му коса, и чиято природна способност да отразяват светлината сякаш бе възпряла по някакъв подобен изкуствен начин, върху този мъж природата, винаги вярна на себе си, винаги непогрешима, бе написала знака „Пази се!“. И ако предупреждението оставаше незабелязано, вината не бе нейна. Тя никога не може да бъде винена в това отношение.
Мистър Бландоа, след като привърши угощението и почисти пръстите си, измъкна от джоба пура, излегна се пак на канапето край прозореца, запуши с наслада, а от време на време прекъсваше дима, който се извиваше от тънките му устни в тънка струйка:
— Бландоа, ще се издигнеш ти в обществото, детенце мое. Ха-ха! Небеса, добре я подхващаш, Бландоа! Според случая — еднакъв майстор си и на английския, и на французкия; човек за най-изисканото общество! Ти си схватлив, имаш чувство за хумор, имаш държане, умееш да се харесваш, изглеждаш добре; с две думи, ти си същински благородник! И ще живееш като благородник, момченце мое, и като благородник ще умреш. Ще победиш, както и да се завърти играта. Всички ще признаят достойнствата ти, Бландоа. Ще подчиниш обществото, което тъй тежко те оскърби, ще го покориш на силната си воля. Кълна се в душата си! Ти си човек, възвишен по право и по рождение, мой Бландоа!
Утешавайки се с подобни слова, този джентълмен пушеше пурата и пиеше бутилката си вино. Като привърши и двете, той се надигна с думите: „Давай сега! Бландоа, хитрецо, опичай си ума!“, и се упъти към къщата на „Кленъм и с-ие“.
На вратата го посрещна мистрис Ефри, която по заповед на своя повелител беше запалила две свещи в антрето и една трета на стълбището и която го отведе до стаята на мисис Кленъм. Там чаят беше вече готов, както и всички останали приготовления, обичайни за посрещането на гости. Те бяха твърде скромни дори и в най-тържествените случаи и не се простираха повече от това да се извади китайският сервиз за чай и да се метне връз леглото някаква тъмна и тъжна покривка. А що се отнасяше до другото, в стаята имаше едно ковчегоподобно канапе с възглавница като дръвник и една фигура във вдовишка одежда, облечена сякаш за предстояща екзекуция; огънят се задъхваше под купчина влажна пепел, решетката бе задръстена от друга малка купчина пепел; там си беше и чайникът, и познатият мирис на черна боя; всичко си беше такова, каквото бе и преди петнадесет години.
Мистър Флинтуинч представи господина, препоръчан на „Кленъм и с-ие“. Мисис Кленъм, която бе разтворила писмото пред себе си, кимна с глава и го покани да седне. Те се вгледаха внимателно един в друг. Но това беше естествено любопитство.