Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Спомня ли си майка ми?
Тя завъртя отрицателно глава.
— Но си спомня, че има син.
— Знае, че съм англичанин. И внук на кралицата!
— Не. Замълчах си. Заложих на честолюбието, на гордостта да те срещне, да види прекрасния си син.
— Ами ако бях някое претенциозно и жалко недоносче? — попита Гари с усмивка.
— В такъв случай нямаше да се обадиш. Долових молба в гласа ти, когато говорихме по телефона…
— Разменихме едва няколко думи.
— Да, но долових недоизказаното.
Гари покри с голямата си длан мъничката ръчичка на мисис Хауъл и тя се просълзи.
— Само ако, само ако… — повтаряше тя шепнешком, вперила поглед в пространството, напрягайки се да разгадае бъдещето.
Откара Гари да види замъка с една стара кола, която се задъхваше по склоновете. Той ту отваряше, ту затваряше очи. Гледаше през прозореца, изпружил врат, сякаш искаше да стигне до хоризонта. Последните дни непрекъснато виждаше замъка във въображението си.
Не остана разочарован.
След един завой на пътя замъкът Крайтън изникна неочаквано пред очите им. Огромен, величествен, високомерен. Надвесил над тях някогашните бели стени, посивели и плесенясали с времето. Покривът се бе продънил и през гредите стърчаха към небето клоните на всякакви саморясляци.
— Какви са тези огромни стени, които опасват замъка? — попита той заинтригувано. — Никъде не съм виждал подобно нещо…
Около замъка се увиваха като гердани пет-шест реда укрепени стени.
Мисис Хауъл отвърна с въздишка:
— Това е в резултат от братоубийствените войни на клана Маккалъм. След всяка заплаха, отправена от някой братовчед или роднина, те издигали нова каменна преграда. Предизвиквали неприятеля, барикадирани зад дебелите стени.
Спряха колата пред главния вход и поеха по пътя. Зад гърба си оставиха една по една разнебитените каменни стени. Духаше страхотен вятър и на Гари му се стори, че главата му ще хвръкне. Разсмя се високо и започна да се върти сред сивите камъни. Сбогом, Гари Уорд! Добър ден, Гари Маккалъм. Щеше да смени името си, да заживее поновому. Продължаваше да се върти, сякаш никога нямаше да спре, но най-накрая се отпусна на тревата, смеейки се на прихлупеното сиво небе, затиснало имението със злокобен похлупак.
Искаше да разгледа всичко.
Бутнаха входната врата, молейки се на Бога да не попаднат на свития на канапето Дънкан.
— Не се страхувай… По това време вече се налива в кръчмата.
Той премина на бегом по коридорите, вдигайки облаци прахоляк, бутайки тежките врати, разкъсвайки с юмрук огромните паяжини, пред погледа му се разкриваха огромни празни помещения с високи, почернели от огъня камини. Всичко бе голо, нямаше никакви мебели, единствено разни стари доспехи, чиито шлемове сякаш го следяха с поглед.
Когато мисис Хауъл кимна към вратата на стаята на баща му, той направи крачка назад и заяви:
— Не, преди да го видя…
Поеха обратно към града.
Откриха го в „Боу Бар“. Заведение с огромни витрини, с фасада, боядисана в прускосиньо. Гари направи път на мисис Хауъл да мине пред него. Чуваше как сърцето му лудо бие. Закрачи след виолетовото манто и червения шал. Шашна се от карминеночервените греди на тавана и жълто-оранжевия паркет. Примига с очи, заслепен от цветовете.
Тя се приближи до един мъж, който стоеше облакътен на бара, почти легнал отгоре, надвесен над огромна халба бира. Потупа го леко по рамото и каза:
— Дънкан Маккалъм?
— Yeah! — изръмжа мъжът, обръщайки се.
Беше истински великан, колкото висок, толкова и широк, със зачервена и подпухнала физиономия. Очите му бяха кръвясали и поради това не можеше да се определи цветът им. Зъбите му бяха пожълтели от тютюна и двата предни зъба липсваха. Коремът му преливаше над овехтял килт в жълто и синьо, черният елек и сакото в същия цвят бяха целите лекьосани, червени помпони смешно се поклащаха от външната страна на три четвъртите му чорапи. Стар клоун, бе казала мисис Хауъл, стар клоун с белязано лице…
— Неу! Англичанката! — възкликна Дънкан Маккалъм. — Пак ли искаш да ме откараш до дома?