Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Имаше баща, той си имаше баща… Баща му беше жив и се нуждаеше от него.
Отсега нататък нямаше да живее безгрижно и да се държи като страхливец.
Разходката го отведе до Дийн Вилидж, където му се стори, че се е върнал в средните векове. Река със сребърни отблясъци се виеше под бели мостове, обрасли с мъх, къщите бяха ниски и клоните на храстите надничаха иззад старите каменни зидове. Той пое към стария град и пристигна на мястото на срещата в точно уречения час, настани се на една голяма кръгла маса малко встрани и прикова поглед във вратата.
Тя влезе. Дребна, крехка жена, потънала в широко виолетово манто и увита в дълъг червен шал. Позна го веднага, седна насреща му и смаяна го изгледа. Той се бе изправил, за да я посрещне почтително, и тя заповтаря, невероятно, невероятно, все едно виждам баща ти като млад… Боже мой! Боже мой! Тя покри лицето си с ръце. Беше се приготвила за срещата, бе подчертала светлите си очи със сини сенки.
Поръчаха чай и две парчета ябълкова торта с бита сметана.
Тя продължаваше да стои безмълвна и клатеше глава, без да откъсва очи от лицето му.
— Гари Маккалъм… Да умра на място, ако не си негов син!
— Толкова ли приличам на него? — попита той, развълнуван.
— Няма измъкване, ти си Маккалъм, няма капка съмнение. Когато те зърнах, все едно се върнах в младостта си. Когато като двайсетгодишна девойка танцувах на празниците в замъка… В ума ми отново зазвучаха цигулките и флейтите и гласът на викача, който подканваше присъстващите да танцуват… Мъжете носеха килтове в цветовете на клана си и красиви черни сака…
— Разкажете ми за него, госпожо Хауъл, нямам търпение.
— Извини ме, стоя тук и те зяпам, вкаменена от изненада. Ти събуждаш в мен рояк от спомени… На младини работех в замъка, не знам дали майка ти ти е казала.
Гари кимна утвърдително. Искаше да чуе историята. Неговата история.
— Всички жени от моето семейство работеха в замъка. Беше традиция. Още с раждането те наемаха: камериерка, готвачка, прислужница, дойка, перачка… В Крайтън винаги е имало многобройна прислуга и аз поех по стъпките на майка ми, баба ми, прабаба ми, постъпих на служба у семейство Маккалъм. Беше в годината на раждането на баща ти Дънкан. Организираха пищно тържество. Всички много се забавлявахме. Чувал ли си за проклятието, което тегне над замъка?
— Прочетох за него, ровейки за информация.
— Значи, си в течение… Отнасяше се за всички нас, защото… знаеш вероятно, че мъжете от рода Маккалъм имали навика да правят деца на прислужниците, и всички си казвахме, че във вените ни тече по малко от тяхната кръв. Проклятието на монаха се отнасяше до всички нас. Една моя роднина родила копеле в конюшните. Умряла при раждането, едва й стигнали силите да прекръсти детето и да промълви кратка молитва, за да отпъди прокобата. Никоя не се бунтувала. Било в реда на нещата. По-хитрите махали бебето, другите го раждали и… продължавали да слугуват. Аз се осмелих да изляза от строя. Влюбих се в един англичанин, мистър Хауъл, и когато научи, бащата на баща ти ми показа вратата. Бях преминала на страната на вековния враг и трябваше да се махна. Заминах при мистър Хауъл в Лондон, където живях до смъртта му. Но аз се отклонявам, разказвам ти разни несвързани неща…
— Напротив, продължавайте — подкани я Гари.
Досети се, че жената с виолетовото палто за пръв път разтваря душата си.
Тя му се усмихна с благодарност и продължи:
— След като съпругът ми се спомина, се върнах в Единбург. Тъгувах за този град. Купих малката къща, която превърнах в пансион, и давах под наем стаи на студенти. Така се запознах с майка ти Шърли. Красива, млада, смела, бунтарка… Тя често правеше щури купони в стаята си и се налагаше да се намесвам, за да въдворя спокойствие и ред. Без да прозвучи като клюка, с чиста съвест може да й се признае, че не беше от страхливите.
Гари се усмихна при мисълта, че майка му е хвърляла в паника малкия пансион на мисис Хауъл.
— Когато се влюби в баща ти, се опитах да й обясня, че от това няма да излезе нищо добро, че кръвта на рода Маккалъм е покварена, но тя, разбира се, не ме послуша. Не се съобразяваше с нищо и с никого, а и беше влюбена, не можеш да излезеш наглава с влюбена девойка… Още повече че по онова време бях започнала да пия. Завръщането в родината бе трудно, а и аз се оказах сама… Дори семейството ми ми се сърдеше! Шотландците никак не обичат англичаните, да знаеш! Ако искаш да обидиш някой шотландец, наречи го англичанин!