Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Жозефин наблюдаваше сцената, смаяна. И очарована.
Ето го началото на историята…
Историята на една някога красива и апетитна девойка и на една майка, която не иска да остарява в самота и угоява дъщеря си, за да я задържи завинаги до себе си…
Да, точно това беше.
Всяка вечер майката чака дъщеря си да свърши работа. Води я на ресторант и я тъпче. Дъщерята яде, яде до пръсване и дебелее. Ще си остане сама, без годеник, без съпруг, без деца, ще бъде неотлъчно с майка си, до края на дните й.
Ще остарява като безволева дебелана, хранена, ресана, обличана от майка си. И дебела, все по-дебела…
А майката ще си остане кокетна, стегната, любезна с околните, доволна от живота.
— Хрумна ми една история — съобщи възбудено Жозефин на Зое, когато тя се прибра от училище. — Утре сядам да пиша.
Не, не утре. Още сега. След като се навечеряме и Зое се прибере в стаята си да учи. Не искам да пресека ентусиазма, обувам бързоходките и сядам да пиша, каквото и да е, но ще пиша.
Вечеряха мълчаливо, потънали в мислите си.
Как ли ще приключи историята, чудеше се Жозефин. Дъщерята ще умре от кръвоизлив? Ще се влюби в някой редовен клиент на ресторанта, който идва всяка вечер, защото е стар ерген? А майката, бясна…
Ифижени звънеше на вратата. Госпожо Кортес, да не забравите за петицията, получих писмо от домоуправителя с молба да освободя портиерското жилище… Не ме изоставяйте, госпожо Кортес. Жозефин я гледаше, сякаш я виждаше за пръв път, Ифижени възкликваше, госпожо Кортес, вие не слушате какво ви говоря, не ме слушате, къде се отнесохте, хей? В компанията на двете дебели дами, идеше й да отговори Жозефин, не ме откъсвайте от тях, моля, ще ги изгубя, ако продължавате да ми приказвате, ще изчезнат.
— Ще я пишем ли тази петиция, госпожо Кортес?
— Сега веднага ли? — попита Жозефин.
— Ако не сега, то кога? Много добре знаете, госпожо Кортес, ако не го направим сега, никога няма да го направим.
Зое дояде киселото си мляко, сгъна салфетката, метна я в панерчето върху помощната масичка, извика, кош! Започна да раздига масата, обявявайки: отивам да уча в моята стая. Жозефин взе молив и лист хартия и се зае да съчинява петицията, след като се сбогува с двете закръглени дами, които свиха зад ъгъла и изчезнаха.
Ифижени беше съвсем права, ако сега не стане, то кога?
Беше открила къде е дефектът, къде е слабото място в бронята. Микроскопичният дефект, който я караше да стои на куц крак и да се страхува.
Думичката „утре“. Врагът. Спирачката.
Серюрие я покани на обяд.
— Сигурно сте потънали до гуша в работа, след като никога не вдигате телефона.
— Бих искала да е така.
Тя се отпусна и му зададе въпроса, който я измъчваше, побутвайки в чинията костите от калкана по нормандски. И двамата бяха поръчали калкан, специалитетът на деня.
— Смятате ли, че съм истинска писателка?
— Съмнявате ли се, Жозефин?
— Мисля, че не съм достатъчно…
— Достатъчно какво?
— Не съм достатъчно блестяща, интелигентна…
— Не е нужно да си интелигентен, за да можеш да пишеш.
— Напротив, напротив.
— Не… Нужно е да си чувствителен, наблюдателен, отворен, да прозираш в мислите на хората, да се поставяш на тяхното място. Много добре направихте това в предишната ви книга. И ако пожъна такъв голям успех…
— Ирис беше тук. Без нея…
Той поклати глава и припряно остави приборите, сякаш му изгаряха пръстите.
— Как ме нервирате само! Престанете да се унижавате! Ще започна да ви глобявам по сто евро всеки път когато…
Жозефин се усмихна извинително.
— Това няма да ме излекува от страха.
— Пишете! Пишете каквото ви мине през главата. Грабнете първата история, която ви попадне и давайте смело напред.
— Лесно е да се каже… Правих опити, но разказът се изпаряваше още преди да съм драснала първата дума.
— Водете си дневник, пишете всеки ден. Без значение какво. Направете усилие. Досега не сте ли си водили дневник?
— Никога. Не се намирам за достатъчно интересна.
— Сто евро… Ще забогатея благодарение на вас!
Той нахока сервитьора, почервенял и разтреперан, че калканът бил сух, повтаряйки възмутено: „рибата на деня!“, „рибата на деня!“. Тази тук е поне на сто години! След което продължи: