Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Чиновник съм — казах. — Като баща ми е бил…
— Добре слушай тогава. Не е просто дереджето на господаря ти. Ей го капитанът — няма да лъжа. Аз тоя човек не мога да го лекувам. Ни илачи имам, ни инструмент. Да го лашкаме още няколко дни до Истанбул също не е спасение. Ако решите тъй да бъде — не нося отговорност. Предупреждавам ви! От тая болест за час се умира. Случи ли се нещо — да не ми търсите кабахат33.
— Ама що да сторим? — изтръпнах от това начало.
— Наближаваме пристанището на Съръбаир — вдигна той длан да замълча. — Градецът е малък, но съм чувал, че много добър доктор имат. Ибрахим Октай. Лично не го познавам, ама няма значение. Ще напиша каквото трябва за него.
— Как? Там ли да останем?… — объркано погледнах помощник-капитана.
— След пет дни минава друг параход — намеси се той. — Няма да ви изгорят билетите. Ще уредим тая работа. Да се съвземе старецът, пък ще продължите. Такъв човек на борда не бива да държим.
А-а, блесна ми изведнъж, страх ги е да не умре пътник на тяхното корито, да не си развалят името. Ама тъй ли беше наистина, можех ли да съм сигурен в своето подозрение? И двамата се правеха кахърни за живота на Сеид ефенди.
— Трябва ли? Наложително ли е? — завъртях глава към фелдшера. — В Истанбул ще ни чакат…
— Ще кажем къде сте слезли — отговори ми морският. — Пари носите ли?
— Аз… Не знам… Колкото за по път. По телеграфа ще се свържа…
— Доктор Октай държал две-три стаи за болни, нещо като лечебница — обърна пак своето фелдшерът. — Ще го търсите без отлагане.
— Ама друг път жлъчката на Сеид ефенди сама си минаваше — опитах да се уловя за последната сламка. Никак не ми се оставаше в непознатото място, за което не бях и чувал.
— Не е жлъчката — с досада рече фелдшерът. — Какво да ти обяснявам? Допускам задстомашната жлеза сама да се яде… Доктор Октай точно ще каже и ще намери лек.
Какво разбирах аз от пустата жлеза и защо сама се изяжда?! Често пъти докторите са слепи котета, ама ние ги имаме за астрономи. Такава ни е договорката с тях. Повлякох се към каютата при Асие ханъм да й отнеса предложението. Щом чу, тя изплака като на умряло:
— Как тъй?! На пристанището всички ще дойдат…
— Нищо! — раздразних се. — Ще им кажат. Ако искаш, да им напиша — да викнем някого от тях.
— Недей, недей! — спря ме Асие ханъм. — Щом след пет дни има параход, да не вземем да се разминем.
— Предлагам ти — рекох й — да не сваляме всичкия багаж. Приготви един куфар с най-потребното. За няколко дни. Другото ще приберат твоите хора.
— И куфарчето! — предупреди ме тя.
— И куфарчето, разбира се.
Това малко кожено куфарче със заключалки Сеид ефенди лично носеше в ръка, още като тръгнахме от къщата му. Не мязаше да е тежко. На следния ден надзърнах в него — ни пари, ни скъпоценности имаше вътре, а само книжа. Сигурен съм, че Сеид Османоглу бе имал злато в монети, накити, купувани за жените му. Но в Анталия ли останаха на съхранение, проводил ли ги беше вече по друг път в Истанбул — за мен си остана тайна…
Докато шепнехме, той изглеждаше заспал. Асие ханъм още доста се тюхка и опъва да напускаме кораба. Излезе, че я кандърдисвам — аз, дето също не бях убеден в тая работа.
— Като сте рекли трима мъже — отстъпи накрая тя, — правете, що сте намислили. Да питаме и него…
— Не го буди! — възпротивих се. — Какво да ни каже в туй положение?
Взех билетите, отидох при помощника да ги завери. Пред командната рубка ме спряха — параходът вече влизаше в малкото заливче на Съръбаир и не биваше да се пречкам при маневрите. В каютата на Сеид ефенди се върнах с фелдшера и двама моряка. Носилка носеха. Докато четиримата го прехвърляхме на нея, болният открехна очи, подъвка въздуха и с мъка рече:
— Къ-де?
— В болница, Сеид ефенди! — викнах като на глух. — Още малко стискай зъби!
— Не-недей! — пак успя да отрони той, но фелдшерът тръгна напред и вече командваше моряците как да се измъкнат от тясната врата. Прихлупила черна шамия на челото, Асие ханъм скимтеше, като кьорава се буташе да улови и тя носилката. В другата ръка влачеше куфарчето. Грабнах оставения багаж, припнах да взема моя куфар и последен от тая група се изтърколих по дървеното мостче на брега.
Всички пътници се бяха струпали на борда откъм сушата да зяпат и да се чудят. Приближи файтон, вдигнахме стареца да го настаним на седалката и под погледите на сеирджиите се чувствах стегнат, сякаш вършехме нещо недобро. Мръднах при файтонджията да се разберем къде ще кара, но фелдшерът ме дръпна:
33
Вина.