Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Доктор Октай държал две-три стаи за болни, нещо като лечебница — обърна пак своето фелдшерът. — Ще го търсите без отлагане.

— Ама друг път жлъчката на Сеид ефенди сама си минаваше — опитах да се уловя за последната сламка. Никак не ми се оставаше в непознатото място, за което не бях и чувал.

— Не е жлъчката — с досада рече фелдшерът. — Какво да ти обяснявам? Допускам задстомашната жлеза сама да се яде… Доктор Октай точно ще каже и ще намери лек.

Какво разбирах аз от пустата жлеза и защо сама се изяжда?! Често пъти докторите са слепи котета, ама ние ги имаме за астрономи. Такава ни е договорката с тях. Повлякох се към каютата при Асие ханъм да й отнеса предложението. Щом чу, тя изплака като на умряло:

— Как тъй?! На пристанището всички ще дойдат…

— Нищо! — раздразних се. — Ще им кажат. Ако искаш, да им напиша — да викнем някого от тях.

— Недей, недей! — спря ме Асие ханъм. — Щом след пет дни има параход, да не вземем да се разминем.

— Предлагам ти — рекох й — да не сваляме всичкия багаж. Приготви един куфар с най-потребното. За няколко дни. Другото ще приберат твоите хора.

— И куфарчето! — предупреди ме тя.

— И куфарчето, разбира се.

Това малко кожено куфарче със заключалки Сеид ефенди лично носеше в ръка, още като тръгнахме от къщата му. Не мязаше да е тежко. На следния ден надзърнах в него — ни пари, ни скъпоценности имаше вътре, а само книжа. Сигурен съм, че Сеид Османоглу бе имал злато в монети, накити, купувани за жените му. Но в Анталия ли останаха на съхранение, проводил ли ги беше вече по друг път в Истанбул — за мен си остана тайна…

Докато шепнехме, той изглеждаше заспал. Асие ханъм още доста се тюхка и опъва да напускаме кораба. Излезе, че я кандърдисвам — аз, дето също не бях убеден в тая работа.

— Като сте рекли трима мъже — отстъпи накрая тя, — правете, що сте намислили. Да питаме и него…

— Не го буди! — възпротивих се. — Какво да ни каже в туй положение?

Взех билетите, отидох при помощника да ги завери. Пред командната рубка ме спряха — параходът вече влизаше в малкото заливче на Съръбаир и не биваше да се пречкам при маневрите. В каютата на Сеид ефенди се върнах с фелдшера и двама моряка. Носилка носеха. Докато четиримата го прехвърляхме на нея, болният открехна очи, подъвка въздуха и с мъка рече:

— Къ-де?

— В болница, Сеид ефенди! — викнах като на глух. — Още малко стискай зъби!

— Не-недей! — пак успя да отрони той, но фелдшерът тръгна напред и вече командваше моряците как да се измъкнат от тясната врата. Прихлупила черна шамия на челото, Асие ханъм скимтеше, като кьорава се буташе да улови и тя носилката. В другата ръка влачеше куфарчето. Грабнах оставения багаж, припнах да взема моя куфар и последен от тая група се изтърколих по дървеното мостче на брега.

Всички пътници се бяха струпали на борда откъм сушата да зяпат и да се чудят. Приближи файтон, вдигнахме стареца да го настаним на седалката и под погледите на сеирджиите се чувствах стегнат, сякаш вършехме нещо недобро. Мръднах при файтонджията да се разберем къде ще кара, но фелдшерът ме дръпна: