Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Делиан се преви на две, плюейки кръв. Човекът произнесе „Руго“, сякаш викаше някого по име.
През вратата пристъпи едно огре, облечено с боядисана в цветовете на охраната на „Залагащия пришълец“ ризница, с голяма сребърна мрежа в ръце, която изглеждаше противно позната. С една врътка на китката огрето метна мрежата върху Делиан; след това сграбчи ръката му с огромната си лапа и го вдигна във въздуха. Докато успее да убеди себе си, че това наистина се случва, Делиан вече беше напъхан в един чувал и метнат върху широкия мускулест гръб на огрето.
2.
Безумното препускане през тайните коридори на „Залагащия пришълец“ приключи, когато огрето разтвори чувала и — подобно на висок девет фута, с щръкнали жълти бивни Дядо Коледа — изсипа Делиан, мрежата и всичко останало на пода в спалнята на Киърандел. Делиан се изтърси силно по задник и ребрата го заболяха повече, отколкото от ритника.
Бавно и предпазливо той се опита да размотае мрежата дотолкова, че да успее поне да се изправи на колене. Стараеше се да не прави резки движения, които да се разтълкуват като опит за освобождаване; в другата си ръка огрето държеше боздуган с големината на крака на Делиан и с шипове, по-дълги от пръстите му и поне толкова остри.
Киърандел лежеше просната върху копринените възглавници в ярки цветове, струпани върху леглото под огромния балдахин. Под стоманеносивите ѝ очи имаше черни сенки, а косата ѝ се беше разпръснала на мазни кичури по раменете и възглавниците. Кожата ѝ напомняше на Делиан за гърчещ се в пресъхващо езеро сом, а устните ѝ бяха увиснали като парче сурово месо над острите ѝ хищнически зъби. Стаята миришеше на полупълно нощно гърне, допълнено с повръщано.
— Когато ги изпратих да те доведат — произнесе завалено Киърандел, сякаш езикът ѝ беше удебелен, — възнамерявах да кажа нещо духовито. Нали се сещаш: че съм искала лично да ти благодаря за това, че ми спаси живота.
— Киър…
— Млъквай! — изпищя яростно тя, надигайки се от възглавниците; но после отново се отпусна върху тях, сякаш усилието я беше изтощило. — Но не ми се иска. Не мога. Дори не мога да злобея. — Тя извърна глава настрани, за да не може той да вижда изражението ѝ.
Сърцето му се сви от мъка, не беше способен да говори.
— Сега ми казват, че не трябва да умираме — продължи Киърандел, все още извърната на другата страна, към тъмните брокатени завеси, които закриваха прозорците на спалнята. — Казват ми, че тази твоя болест може и да не ме убие. Че всички може да оцелеем.
— Да — каза Делиан.
— Всички, без Пишу — рече тя. — Всички, без Тъп.
— Богинята…
— Не ми говори за твоята богиня. Знам всичко за нея. Тя е шибан актир. Палас Рил.
— На мен ми изглеждаше много божествено — отвърна Делиан.
— Знаеш ли — промълви разсеяно Киърандел, сякаш изобщо не го беше чула, — вече се носят слухове. Има убийства, и то много. Не всичките са в Града на пришълците. Вероятно екипажа на баржата ти. Но се говори, че са виновни каинистите — че в отговор на масовите арести са започнали кампания за всяване на ужас, че се опитват да прецакат плановете на правителството за Седмия фестивал. Ала ние двамата с теб сме наясно, нали? Нали? Поне аз си мислех така; но сега, като се замисля отново, не съм чак толкова сигурна.
— Какво имаш предвид?
— Познавах Каин. Това изненадва ли те? Участвах във всичко, във Възнесението на Ма’елкот — и то не стана по начина, по който твърди Църквата. Бях там. Но Църквата е права за едно нещо: той беше актир, Каин. Палас Рил беше жена му. И двамата актири. Също като теб, Делиан.
— Киърандел…
— Едно нещо е сигурно относно Каин — винаги можеш да разбереш кога се е замесил в нещо, защото всичко започва да излиза от контрол. Понякога дори можеш да го видиш: черен Поток, струя, която извира отвсякъде и не отива никъде. Ще я познаеш, щом я видиш. Нищо не става така, както се очаква. Обикновено нещата се влошават. Просто ей така.
— Онова, което знам за Каин, е същото, което знаят всички — рече Делиан, повдигайки безпомощно ръце, от което мрежата зазвънтя като ризница. — В по-голямата си част е онова, което казва Църквата. За Палас Рил знам само, че обеща да помогне. И че спаси живота ти.
— Спаси ми живота? — Киърандел извърна глава към него; кървясалите ѝ очи приличаха на полуизмътени яйца, счупени в студена тенджера. — Да. Би трябвало да ѝ благодаря. Би трябвало да ѝ благодаря, че ме остави да се събудя и да открия… — Гласът ѝ се пречупи — … Пишу… Тъп… двамата мъртви. А аз трябва да живея с мисълта, че съм ги убила. За нищо.