Цялото кралско войнство

Сега можеш да натиснеш докрай газта и да оставиш това чудо от шейсет конски сили да вие като вързано овчарско куче.

Подминах човека, който идваше насреща, и лицето му отлетя назад като къс хартия, грабнат от вихрушка, или като юношеска надежда. И аз се разсмях високо.

Видях хора да се разхождат по пазарищата на малки градчета сред пустинята. Видях как келнерката в един ресторант напразно се мъчеше да прогони досадната муха, а вентилаторът режеше въздуха, разреден и горещ като диханието на доменна пещ. Видях търговски пътник, който стоеше пред мен във фоайето на хотела и казваше на администратора: „И вие наричате това хотел, аз да поръчам стая с баня и да не ми я запазите! Чудно, че в такова градче имате стая с баня.“ Видях овчар, застанал самотен на един скосен връх. Видях индианка, чиито очи с цвят на петмез ме гледаха над купа грънчарски изделия, украсени с племенните символи на живота и плодородието и предназначени за магазинчета, където всичко се продава по пет и десет цента. Като гледах тези хора, усещах голямата сила на моето съкровено знание.

Спомних си как веднъж, много отдавна, когато Уили Старк беше още пионка и ливада, когато беше чичко Уили от провинцията и за първи път се беше кандидатирал за губернатор, аз отивах към въшливата западна част на щата, за да отразя митинга в Ъптон. Качих се на местния пътнически влак, който с часове се задъхваше и пухтеше сред памучните плантации, а после пое през обраслата с пелин равнина. На спирката при някакво градче аз погледнах през прозореца и си помислих, че тези стобори и телени огради около дъсчените къщички няма да могат да удържат нагърбената, обрасла с пелин пустош, която пълзеше към тях, готова сякаш да погълне къщичките. Помислих си, че тези къщички изглеждат ненужни, скърпени набързо, случайно захвърлена тук и че хората всеки миг може да ги зарежат и да оставят прането по въжетата, защото, когато разберат, че трябва да бягат, и то бързо, няма да имат време да го приберат. Докато си мислех това, влакът потегли и тогава някаква женица излезе от задната врата на една от близките къщи да изхвърли водата от тигана. Тя лисна водата, погледна за миг влака, който отминаваше, и влезе решително в къщата. Тя нямаше намерение да бяга. Тя влезе в къщата, с която бе свързана някаква нейна тайна, нещо, което само тя си знаеше. И докато влакът отминаваше, мина ми през ум, че аз съм този, който бяга, ами я да бягам по-бързо, че скоро ще се стъмни. И си помислих, че тази жена си знае нещо свое и й завидях. Често ми се е случвало да завиждам на хората. На хора, които съм зърнал само за миг, или на хора, които отдавна познавам, на орача, който в априлски ден тегли дълга, права бразда в черната угар, или на Адъм Стантън. Завиждах на хората, които подозирах, че си знаят нещо и го пазят само за себе си.