Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Така е — кимна той. — Но знаеш ли, Амбър? Вече не мога да общувам с фантом. По-точно — той не ми отговаря.

— Може би е мъртъв.

— Ти каза, че не е. Промени ли си мнението?

Тя поклати глава.

— Е, и аз така смятам. Може би преминава през някакъв нов етап. Но ако е така и това означава, че пак ще трябва да се боря с него за контрол над костюма, не мога да го допусна.

— Защо просто не махнеш подплатата и не приключиш с този въпрос?

— Какво?

— Чу ме. Онзи милоски офицер в Лазертаун, който работеше за драките — К’рок, — ти каза, че берсеркерите снасят яйца и се регенерират. Ти сам спомена, че може да е в подплатата. Просто я махни, изгори я и разпилей пепелта, щом толкова те е страх.

Лицето му пребледня.

— Страх ме е, признавам. Страх ме е от драките и ако има нещо достатъчно голямо, за да ги накара да побегнат, страх ме е и от него. Но нямам причина да мисля, че чудовището, което видях в Лазертаун, е същото като фантом.

— Той обаче го мислеше. Всъщност това би обяснило защо неговият регенеративен цикъл е различен. Иначе досега отдавна да те е сдъвкал и изплюл.

— Ако е така, трябва да съм пълен глупак, за да го унищожа. Може би той е единственият ключ към онова, от което се боят драките.

— И от друго те е страх — засмя се тя. — Боиш се, да не се окаже, че през всичките тези години си разговарял със себе си.

Този път уцели, ако се съдеше по изражението му. Тя се покашля и реши да смени темата.

— Колко време ще отсъстваш?

— Колкото е необходимо — Джек извърна поглед към нея. Беше свела глава и разглеждаше шарките на килима. — Успокой се. Скоро ще се върна. Нали чу какво ми каза императорът?

— Ако питаш мен, въобще не бива да тръгваш. Без мен — добави. — Знаеш, че мога да ти помагам, когато въпросът опре до компютри.

— Не се притеснявай. Ще се справя и сам. Нали си имам добър учител?

— Най-добрият — засмя се Амбър и се извърна към него. Той плъзна поглед по тялото й. За изминалите две години бе претърпяла много съществена и приятна промяна. Помнеше я като дребничко, слабо момиче, а сега вече виждаше красива млада жена с дълги коси, стройни крака, примамливи форми…

Постара се да прогони тези мисли от главата си. Още не. И в никакъв случай тази вечер. Може би когато се върне, ала не сега. Да я има и да си тръгне. Амбър заслужаваше повече.

— Видя ли достатъчно? — попита тя закачливо и Джек усети, че се изчервява. Тя също се изчерви и побърза да добави: — Нямах предвид това.

— Зная какво имаше предвид.

Тя не отговори.

— Пурпурния обеща да те пази — продължи той. — Няма да допусне Ролф да се доближи до теб.

Амбър продължаваше да мълчи, само отмести поглед встрани.