Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
— И с пръст няма да те пипне, Амбър.
— Може би — рече тя. След това стисна юмруче и избърса една сълза. — Ти си имаш твои мечти. Аз пък — мои. — Пристъпи към него. — Не ми се щеше да ти го казвам, Джек, но ще го направя. Знаеш ли, може би фантом не е изчезнал. Може би ти си го накарал да замлъкне, защото не искаш да го чуваш. Изгубил си някаква част от ума си и това те терзае. Но истината е, че не е виновен фантом. Ти сам постъпваш така със себе си, Джек. Докато търсиш изгубеното си минало, потърси там и самия себе си.
— Амбър, аз…
Тя поклати глава.
— Тръгвай, махни се оттук. Само не забравяй, че ако изчезнеш, ще дойда да те намеря!
— Разчитам на това — засмя се той.
Амбър му обърна гръб, осуетявайки намерението му да я прегърне на раздяла. Той се върна право в офицерската спалня и влезе, без да пали лампата.
Багажът му бе приготвен, костюмът — поставен на закачалка. Прокара ръка по гладката му повърхност. Може би Амбър беше права. Може би той бе престанал да чува фантом, а не го бе изгубил. Или пък… бе разговарял със себе си през всичките тези месеци. В такъв случай… Джек поклати глава.
Влезе в банята, извади флаконче с мордил и изпи пълна доза. Лекарството имаше сладко-горчив вкус, но поне обещаваше нощ без сънища.
Джек нагласи алармата да го събуди преди изгрев-слънце, за да може да тръгне навреме, и се изтегна на леглото. Почти веднага се унесе в предизвикания от мордила сън, но нищо не можеше да прогони сънищата.
За Джек споменът за Пясъчните войни бе неразривно свързан с кошмарите на хибернационния сън, където едни и същи картини се бяха повтаряли отново и отново до безкрайност. Последствията от този дълъг период бяха почти напълно унищожените спомени от ранното му детство и постоянно глождещото го съмнение в собствения му здрав разсъдък.
Вината за всичко това бе стоварил върху драките. Беше оцелял в лагера за подготовка и дори бе получил свой отряд доминионски Рицари, въпреки че сержантът, който ги бе командвал преди него, имаше по-голям опит. Но Джек бе приел бойния костюм за своя втора кожа и скоро след това бе извоювал първото си повишение. Беше се гордял, когато го бяха произвели в лейтенант и най-вече когато получи рицарското звание. Но никога нямаше да забрави първата гледка от Милос.
Тя бе увиснала насред небосвода, още една водна планета, гъмжаща от стаени възможности. Докато совалката се приближаваше, носейки се високо над континентите, Джек почувства, че гърдите му се изпълват с вълнение и надежда. Дори безжизнените скалисти полуострови не го обезкуражаваха — той беше произлязъл от семейство на фермери. Знаеше как да превръща пустинята в плодородна земя. Само пясъкът можеше да го победи. Виждаше го като едри жълти петна по краищата на континента и го посочи на сержанта.
— Ето къде ще спрем насекомите. Няма да им позволим да стигнат по-нататък.
Сержантът се извърна и плю в пепелника. След това огледа с обезверени очи щетите, нанесени от драките.
— Не храни илюзии, хлапе. Казват, че милосите са по-лоши, дори от драките.
— Нали те ни повикаха тук!
— Да, така е, обаче… — сержантът отново примижа към прозореца. Млъкна и продължи да дъвче стимулиращата дъвка. Джек бе пропуснал да го предупреди, че не е позволено по време на транспортиране.
Сержантът изведнъж престана да движи челюсти. Вдигна ръце, промърмори нещо нечленоразделно и впи върховете на пръстите в очите си. Джек започна да крещи, когато ветеранът изтръгна очите от очниците им и ги подаде на Джек, настоявайки „да види нещо“.
Совалката се разлюля. Отекна вой на сирени. Чу се механичният глас на системния компютър:
— Аварийно кацане. Аварийно кацане.
Джек започна трескаво да си проправя път към костюма, повтаряйки си, че това не е наистина, не може да бъде наистина и че нищо подобно не му се е случвало по-рано. Совалката се наклони на една страна, прозорците й изригнаха в реки от ситни стъкълца и един по един членовете на отряда бяха всмуквани през зейналите отвори и се губеха отвън.
Костюмът висеше в дъното на помещението и се полюшваше, сякаш го приканваше да дойде и да го облече. Джек се провираше между седалките към него. Най-сетне го стигна. Ръкавите се повдигнаха и го уловиха, като че действаха по своя воля. Шлемът се клатеше на закачалката.
— Фантом! Аз съм! Пусни ме! — извика Джек, опитвайки се да надвие воя на вятъра от прозорците и сигнала на сирената.