Момчешки живот

— Съжалявам да го чуя — каза му татко. — Но съжалявах повече да чуя онова, което Кори имаше да ми сподели. Предполагам обаче, че не мога да ти се сърдя много. Можеше да излъжеш, когато дойдох да повдигна въпроса пред теб.

— Много ми се искаше. Наистина много. Но ако човек не може да вярва на собствения си син, то на кого на този свят може да повярва!?

Татко се намръщи. Изглеждаше така, сякаш му се ще да плюе заради неприятния вкус в устата си.

— За Бога, защо го направи, Джей Ти? Да взимаш пари от Блейлок, за да ги прикриваш? Да се обръщаш на другата страна, когато те продават пърцуцата си и ограбват хората в този техен гнусен бордей за покер? Да не споменаваме къщата на г-жа Грейс — и аз харесвам и уважавам тази жена, но, Господ ми е свидетел, тя трябва да си избере някакво друго поприще на труда. Какво друго си правил за Пищака Блейлок? Лъскал си му ботушите?

— Да — каза шерифът.

— Какво да?

— Да, лъсках му ботушите… — шериф Еймъри се усмихна вяло и уморено. Очите му бяха като черни дупки от тъга и съжаление. Усмивката му угасна, оставяйки устните изкривени от болка. — Винаги аз ходех в къщата на Блейлок, за да си взема парите. Той ми ги приготвяше на първи всеки месец. Двеста долара в бял плик с моето име на него: „Шериф Джуниър“. Така ме наричаше… — шерифът болезнено се намръщи при тази мисъл. — Когато дойдох него ден, всичките му синове бяха там — Дони, Топчаляка и Бързака. Пищака смазваше една карабина. Дори седнал в стол, можеше да изпълни стаята. Можеше да те погледне и да те пребие с поглед. Взех си плика и изведнъж той посяга към пода и слага калните си ботуши на масата, и ми вика: „Шериф Джуниър, тука имам една каша за почистване и нещо хич не ми се занимава с нея. Мислиш ли, че можеш ги лъсна вместо мен?“ Понечих да му откажа, но той вади от джоба на ризата си петдесет долара и ги слага в единия от грамадните си ботуши и вика: „Ще ти се отплатя за затритото време, разбира се!“

— Не ми го разказвай, Джей Ти! — помоли татко.

— Искам. Трябва… — шерифът се вгледа в огъня. От мястото си виждах как пламъците карат светлина и сенки да танцуват по лицето му. — Казах на Пищака, че трябва да тръгвам и че не мога да чистя ничии ботуши. А той се ухилва и отвръща: „Е-е, шериф Джуниър, ама защо не си каза цената от самото начало?“ вади от джоба си още една петдесетдоларова банкнота и я пъха в другия ботуш… — шериф Еймъри се вгледа в пръстите на предателската си дясна ръка. Каза: — Дъщерите ми се нуждаеха от нови дрехи. Трябваха им неделни обувки с панделки. Нуждаеха се от нещо, което не е вече носено от някой друг преди тях. Така че си спечелих сто допълнителни гущерчета. Но Пищака знаеше, че ще идвам него ден и той… беше походил в мръсотията. Когато ботушите му светнаха, излязох навън и повърнах, и чух момчетата да се смеят в къщата… — той стисна здраво очи за няколко секунди, след това отново ги отвори. — Заведох момичетата си в най-хубавия магазин за обувки в Юниън Таун и купих на Лусинда букет цветя. Не беше само за нея — и аз исках да подуша нещо сладко.