Империя на бури

– Ако някой мисли така, мястото му не е в Перант.

Гърлото му подскочи.

– Елида, ти трябва да...

Но тя се надигна леко и замести пръстите си с уста.

Целувката й беше нежна, тиха и кратка. Едва докосна устните му.

А като се отдръпна, й се стори, че Лоркан трепери леко. Бузите й пламнаха, но пророни с учудващо стабилен глас:

– Не е нужно да ми даваш отговор сега. Нито когато и да било. Може да се появиш на прага ми след десет години и предложението ми още ще важи. Просто знай, че за теб винаги ще има място в Перант, стига да го пожелаеш.

Нещо като агония пробяга в очите му – най-човешкото изражение, което някога бе виждала, изписано по лицето му.

Но той се приведе напред и независимо от страховитите блата, от чернотата, превземаща света, за пръв път от десет години Елида осъзна, че не се бои от нищо, когато Лоркан докосна устните й със своите. И повтори, целувайки едното ъгълче на устата й, сетне другото.

Целувките му бяха нежни, търпеливи, ръцете му също, докато отместваха с милувка косата от челото й, докато се плъзваха по ханша й, по ребрата й. Тя вдигна своите към лицето му и зарови пръсти в косата му, извивайки тяло към него, жадувайки за тежестта му върху себе си.

Езикът на Лоркан погали пролуката между устните й и Елида се удиви с каква естествена лекота ги отвори за него, как кожата й пееше от допира му, от неговата твърдост до нейната мекота. Лоркан простена при първата среща на езиците им и бедрото му се притисна към нейното по начин, който разпали огън в нея и накара тялото й да се огъне към неговото в отговор и молба.

Той я целуна по-дълбоко и плъзна ръка към бедрото й, отваряйки леко краката й, за да се настани между тях. И когато цялото му тяло се изравни с нейното... Елида се притисна задъхано в него, а Лоркан откъсна уста от нейната и целуна долната й челюст, шията й, ухото й. Тя трепереше – не от страх, а от копнеж, докато Лоркан шепнеше името й отново и отново върху кожата й.

Като молитва – така звучеше то от неговите уста. Тя пое лицето му в длани и откри, че очите му горят, че и той диша тежко като нея.

Осмели се да плъзне пръсти от бузата му, надолу по врата му и под яката на ризата му. Кожата му беше като нагорещена коприна. Той потрепери от допира й и сведе глава, разливайки мастиленочерната си коса по челото й, и тазът му се долепи достатъчно плътно до нейния, че да изтръгне тихичък стон от гърлото й. Още, осъзна Елида – искаше още.

Очите му срещнаха нейните в безмълвен въпрос и ръката й спря върху кожата над сърцето му. Под нея кънтеше бесен, грохотен ритъм.

Тя се надигна да го целуне отново и когато устата й докосна неговата, прошепна отговора си...

Лоркан вдигна рязко глава. Скочи на крака и се завъртя на североизток.

Където тъмнина се разливаше по звездите, заличавайки ги една по една.

Огънят и копнежът в тялото й угаснаха за миг.

– Това буря ли е?

– Трябва да се махаме оттук. Бързо – отвърна той.

Нощта едва започваше – до зората имаше поне шест часа. Ако тръгнеха през блатата сега... Сгъстяващият се мрак поглъщаше все повече и повече звезди.