Империя на бури

Сребриста, леко солена вода покриваше по-голямата част от площта, чиято гладка като огледало повърхност беше насечена единствено от тревисти островчета и могилки – и живописни руини.

– Това място е злокобно – прошепна Елида. – Не бива да оставаме.

И наистина космите по ръцете му бяха настръхнали и всичките му инстинкти бяха нащрек, докато оглеждаше блатата, руините, къпинаците и гъстата растителност, задушила някои от островчетата.

Дори богът на смъртта спря на рамото му.

– Какво усещаш?

Устните й бяха безкръвни.

– Тишина. Живот, но и такава... тишина. Сякаш...

– Сякаш какво? – подкани я той.

Думите й бяха тихи като въздишка.

– Сякаш всички хора, живели тук някога, отдавна, още са затворени вътре, още са... отдолу. – Тя посочи към един рухнал купол, навярно покривът на някогашна бална зала, прикрепена към висока кула. Дворец. – Не мисля, че живите са добре дошли тук, Лоркан. Зверовете в тези води... Не смятам, че търпят натрапници. Нито мъртъвците.

– Кой ти го казва: камъкът или богинята ти закрилница?

– Сърцето ми. Анийт мълчи. Струва ми се, че не иска да припарва до това място. И не ми се вярва да ни последва.

– Дошла е с теб в Морат, но отказва да те последва тук?

– Какво има в тези блата? – попита тя вместо отговор. – Защо Елин се е запътила насам?

Май това беше правилният въпрос. Щом те го усещаха, значи, кралицата и Белотрън също щяха да го доловят и само голяма награда или заплаха би ги тласнала насам.

– Не знам – отвърна той. – Наблизо няма нито градове, нито речни постове.

Но именно тук го беше довел тъмният бог и ръката му продължаваше да го бута напред, макар и разтреперана.

По малките островчета, осигуряващи единствената защита от нещата, които обитаваха стъклените води, нямаше нищо друго, освен руини и гъста растителност.

Лоркан се подчини на бога зад рамото си и поведе господарката на Перант към блатата.

***

– Кой е живял тук? – попита Ели да, вперила поглед в прояденото от стихиите лице на статуята, изпъкваща от почти срутена каменна стена, която едва се крепеше на ръба на едно от островчетата.

Личеше си, че покритата с мъх жена, изсечена в камъка, е била красива някога, въпреки че сега служеше като опора за отдавна прогнилите греди и покрив. Ала булото, с което бе изобразена, вече приличаше на покров. Елида потръпна.

– Това място е било разрушено и забравено векове, преди аз да се родя – отговори Лоркан.

– В територията на Ейлве ли е влизало?

– Принадлежало е на кралство, което вече не съществува.

Владение на загубен народ, скитал по земите, за да се слива с други народи.

– Явно са били много даровити, щом са построили толкова красиви сгради.

Лоркан изсумтя в потвърждение. От два дни кретаха през блатата – но от Елин нямаше и следа. Спяха в руините, макар че никой от двама им не успяваше да си почине истински. Сънищата на Елида бяха населявани от бледите лица с млечнобели очи на хора, които никога не бе срещала, стенещи умолително, докато солената вода нахлуваше в гърлата им, в носовете им. Дори будна ги виждаше, чуваше воплите им в песента на вятъра.