Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
– И аз винаги ще те намирам, Лоркан.
Усещаше втренчения му поглед дори минути по-късно, след като си легна.
Като се събуди, намери до леглото си чисти парчета плат за цикъла й.
Собствената му риза, изпрана и изсъхнала през нощта, нарязана за нейните нужди.
51.
Брегът на Ейлве гореше.
Цели три дни плаваха покрай рибарските селца. Някои още бяха обгърнати в пламъци, други вече тлееха. Елин и Роуан помагаха с гасенето на всеки бушуващ пожар.
Роуан можеше да долети до сушата в облика си на ястреб, но... нейното сърце се късаше, задето не можеха да се задържат толкова, че да останат там повече. Затова помагаше от кораба – бъркаше надълбоко в силата си и я запращаше колкото можеше по-надалеч отвъд води, небе и пясък, за да потушава пожарите един по един.
До края на третия ден вече изнемогваше и я мъчеше такава жажда, че колкото и вода да пиеше, не успяваше да я утоли, а сухите й устни се лющеха.
Роуан три пъти посети брега, за да разпитва кой е опожарил селата.
Всеки път отговорът беше един и същ: през нощта ги беше връхлетяла тъмнина, заличила дори звездите, и не след дълго селата вече горели, подпалени от стрели, които никой не виждал, докато не попаднели в целта си.
Но къде беше сега тази тъмнина, къде бяха войските на Ераван... никой не знаеше.
От Майев също нямаше и следа.
Роуан и Лизандра летяха надалеч, издирвайки армадите им, ала без успех.
Призраци – някои от селяните твърдяха, че са ги нападнали призраци. Призраците на непогребаните им мъртъвци, завърнали се от далечни бойни полета.
Докато не плъзна друг слух.
Че Елин Галантиус опожарявала Ейлве, село по село. Като възмездие, задето не помогнали на кралството й преди десет години.
Нищо че сега потушаваше същите тези огньове. Не повярваха на Роуан, когато опита да им обясни кой им помагаше от борда на далечния кораб.
Казваше й да не ги слуша, да не се вживява в думите им. И тя опитваше.
А веднъж, докато галеше с палец белега на едната й длан, привеждайки се да я целуне по врата... той вдиша мириса й и Елин веднага разбра, че е намерил отговора на въпроса, който го бе накарал да избяга от кораба онази сутрин. Не, не носеше детето му в утробата си.
Бяха говорили за това само веднъж – предишната седмица. Когато бе слязла от него, задъхана и обляна в пот, а той я беше попитал дали пие някаква отвара. Тя просто отрече.
А той застина на място.
После Елин му обясни, че щом беше наследила толкова много от елфическата кръв на Маб, нищо чудно да се бе сдобила в замяна и с трудността, с която елфите зачеваха. И макар моментът да беше крайно неподходящ... ако това беше единственият й шанс да осигури на Терасен кръвен наследник, бъдеще... нямаше да го пропилее. Зелените му очи се замъглиха, но той кимна и я целуна по рамото. Повече не бяха говорили по въпроса.
Елин така и не се осмели да го попита дали иска да стане баща на децата й. Дали изобщо иска да има деца след случилото се с Лирия.
И в онзи кратък момент, преди да отлети обратно към брега, за да угаси поредния пожар, не събрала кураж да му обясни защо беше повърнала онази сутрин.
Последните три дни минаваха като в мъгла. От мига, в който Фенрис изрече думите „безименна е цената“, всичко се превърна в мътилка от пушек, огън, вълни и слънце.
Но докато слънцето залязваше на третия ден, Елин отново прокуди тази мисли от съзнанието си, виждайки, че един от придружаващите ги кораби дава сигнали и екипажът му трескаво се бори да пусне котва.
По челото й изби пот, езикът й изсъхна като пергамент. Но забрави и жаждата, и умората си, щом зърна какво бяха забелязали преди това хората на Ролф.
Равна, наводнена земя се простираше под облачното небе, докъдето око стигаше. Мъхестозелени и костенобели треви обгръщаха стърчащите тук-там островчета – живи оазиси сред гладката като огледало сива вода. А между тях, подобно на крайниците на небрежно погребан труп, от чернеещите води и хълмисти земи надничаха... руини. Гигантските, древни руини на прелестния град, отдавна погълнат от океана.
Каменните блата.
***
Манон остави човеците и елфите да се срещнат с капитаните на другите два кораба.
Новината я достигна не след дълго: онова, което издирваха, се намираше на ден и половина път навътре в сушата. Не знаеха къде точно, нито колко време щеше да им отнеме да го намерят. Корабите щяха да ги чакат тук.
И явно бяха решили, че Манон ще ги придружи на сухопътното им пътешествие. Навярно защото кралицата подозираше, че ако я остави на кораба, скромната им флота можеше да пострада.
Умна жена.