Империя на бури
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Стъкленият трон #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Империя на бури». Краткое содержание книги:
Но това беше другата й грижа. Онази, която сега я наблюдаваше с тревожен, обезсърчен поглед.
Абраксос махна леко с опашка и железните шипове по края й изскърцаха върху блестящата от чистота палуба. Сякаш беше чул заповедта, която кралицата беше издала едва преди минута: уивърнът си тръгва.
Прекадено много щеше да се набива на очи върху равното, открито пространство на блатата.
Манон сложи ръка върху осеяната му с белези муцуна, взирайки се в бездънните му, черни очи.
– Трябва да се покриеш някъде.
Топла, тъжна въздишка в дланта й.
– Недей да мрънкаш – рече му Манон, макар че нещо се усука болезнено в стомаха й. – Не се показвай на никого, бъди нащрек и се върни след четири дни. – Тя си позволи да се наведе напред, опирайки чело в муцуната му. Той изръмжа тъжно и звукът прокънтя в костите й. – С теб сме комбина, приятелю. Няколко дни раздяла не са нищо.
Той побутна главата й със своята.
Тя преглътна тежко.
– Ти спаси живота ми. Неведнъж. Така и не ти благодарих за това.
Абраксос отново изскимтя тихо.
– Двамата с теб – обеща му тя – ще сме заедно, докато Мракът ни призове.
После се насили да откъсне глава от него. Да погали муцуната му само още веднъж. И направи крачка назад. И още една.
– Върви.
Той не помръдна. Манон оголи железните си зъби.
– Върви!
Абраксос я изгледа укорително, но стегна тялото си и вдигна криле.
И Манон реши, че никога не е мразила някого повече от кралицата на Терасен и приятелите й. Задето ги принуждаваха да се разделят, при положение че толкова неволи бяха преживели заедно.
Но Абраксос излетя, платната простенаха от вятъра на крилете му и Манон го изпрати с поглед, докато не остана
само точка на хоризонта, докато не приготвиха лодките, които щяха да ги отведат до високите треви и застоялата сивкава вода на блатата.
Кралицата и свитата й се окичваха с оръжията си, както някои се кичеха с бижута, движейки се в тандем. Толкова й заприличаха на Тринайсетте й, че извърна очи, скри се в сенките на предната мачта и опита да укроти дишането си.
Ръцете й трепереха. Астерин не беше мъртва. Тринайсетте не бяха мъртви.
Досега бе държала мислите за тях настрана. Но в този момент, когато душещият цветя уивърн отлетя към хоризонта...
Последното късче от Водачката на Крилото изчезна заедно с него.
Мудният вятър я теглеше към сушата – към онези блата. Влачеше червената й пелерина със себе си.
Манон прокара пръст по аленото наметало, което нарочно си беше сложила тази сутрин.
Рианон.
Не беше подозирала, че крочанската кралска линия е оцеляла след онази последна битка преди пет века. Питаше се дали някоя от крочанките, освен доведената й сестра, знаеше, че детето на Лотиан Черноклюна и един от крочанските принцове беше живо.
Манон разкопча брошката, прикрепяща пелерината към раменете й, и претегли в ръце тежкия червен плат.
С няколко ловки движения на ноктите си изряза дълга, тънка ивица от него. И я завърза в края на плитката си, където червеното сякаш блестеше на фона на луннобялата й коса.
После излезе от сенките на мачтата и надникна през парапета на кораба.
Никой не каза и дума, когато хвърли пелерината на доведената си сестра в морето.
Вятърът я поноси няколко метра над вълните, преди да полети като умиращо листо към водата. Локва кръв – на това приличаше от разстояние, докато течението я носеше навътре, навътре и все по-навътре в океана.
Кралят на Адарлан и кралицата на Терасен чакаха до парапета на главната палуба, докато спътниците им се качваха в лодките, полюшващи се върху вълните.
Сапфир и тюркоаз посрещнаха погледа й.
Не се съмняваше, че я бяха видели. Навярно не разбираха какво значение имаше за нея пелерината, но... разбираха ритуала.
Манон тръгна към тях, прибирайки железните си нокти и зъби.
Елин Галантиус пророни тихо:
– Никога няма да забравиш лицата им.
Чак когато загребаха към брега, мокрени от пръски морска пяна, Манон осъзна, че кралицата не говореше за Тринайсетте. И се запита дали, гледайки как морето носи пелерината й, Елин също не я беше оприличила на пролята кръв.
52.
Не стигнаха до Лериба. Нито до Банджали. Дори не ги доближиха.
Лоркан усети онзи натиск по рамото, който го бе направлявал цял живот, бе чертал пътя му – онази невидима, настойчива ръка от сенки и смърт. Затова се отправиха на юг, после на запад, плавайки бързо през речната мрежа на Ейлве.
Елида не му се опълчи, когато й обясни, че щом самият Хелас го тласка нанякъде, значи кралицата, която издирваха, се намираше в тази посока. Накъдето и да водеше тя. По онези земи със сигурност нямаше градове, а само безкрайни поля, обточващи южния край на Оуквалд, и отвъд тях – блата. Изоставеният полуостров, чиито блата бяха пълни с руини.