Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Ръката на Бърнард докосна рамото й.
— Аз… — изхлипа тя. — Никога… искам да кажа, знаех как, но никога… не мислех, че ще потъмнее, и можех да го пусна, но той продължи да се бие…
Пръстите му нежно стиснаха ръката й.
— Кървави врани — прошепна тя, — отвратителен начин да убиеш човек.
Бърнард махна ръката си и й протегна манерка с вода.
— Любима — каза той тихо, — времето.
Ловните рогове отново прозвучаха зад тях.
Амара стисна очи, кимна и се изправи.
Тя взе манерката, изплакна устата си от ужасния вкус и после отпи глътка. След това Бърнард бавно се насочи към двата коня, които не беше обхванал с призоваването си — двата водещи коня, за които предполагаше, че са най-бързите в групата.
Бърнард им заговори тихо и нежно и Амара отново почувства бавното и постоянно пулсиране на успокояващата магия на земята. След минута той хвана двете животни за поводите и ги поведе към нея.
Докато Амара се качваше, Бърнард измъкна носилката на Гай от укритието, след което върза единия край на въжето към нея, а другия — към седлото на Амара.
Амара се обърна и се съсредоточи върху носилката, мърморейки без думи, призовавайки Сирус да я издигне над земята. След няколко секунди под носилката на Гай се образува малка вихрушка, която я повдига на около осемнадесет инча над земята.
Този път Бърнард ги поведе, забулвайки ги от погледи, докато яздеха през гората и в настъпващия мрак. Амара го последва, теглейки носилката върху миниатюрния си вихър, като изтриваше всички следи, които оставяха.
Това нямаше да попречи на хората от Калар да ги преследват, но щеше да скрие броят им и скоростта на движение, лишавайки врага от информация, която можеше да му помогне рационално да организира преследването. Също така щеше да принуди преследвачите да забавят, ако не искат да загубят следата, особено след като настъпи нощта.
Сенките започнаха да се сгъстяват, докато Бърнард водеше конете на север, далеч от пътеката, в гъсталака на гората. Той обърна на изток към планините в плавна дъга, а през цялото това време роговете на Безсмъртните се обаждаха в мрака около тях.
Вечерта се превърна в здрач, който все по-бързо се сгъстяваше. Теренът, който беше труден при слаба светлина, в мрака буквално стана смъртоносен, затова Бърнард забави темпото, за да позволи на конете сами да избират пътя си.
Нощта ставаше все по-студена. Напрежението от цялото им пътуване, от бягството, от необходимостта да контролира фурията, която поддържаше носилката, започна да се отразява на Амара и тя почувства как трепери от студ и изтощение.
Много й се искаше да заспи. Много й се искаше да падне от коня и да остане да лежи. Но с мрачна решителност тя се застави да остане на седлото и да запази изправено положение в продължение на, както и се струваше, цяла седмица.
След това — на месец. После — на година.
И тогава конете излязоха от гората и Бърнард изсумтя от задоволство.
Амара вдигна поглед. Тя можеше да види много малко на звездната светлина, въпреки няколкото часа, за които очите й би трябвало да са се приспособили.
Изглеждаше, сякаш звездите на половината небе просто са изтрити или, разбра тя, скрити от облаци. Тя уморено се надяваше това да не означава, че скоро ще започне да вали.
После тя осъзна какво вижда пред себе си и сърцето й подскочи.
Планините на Калар. Те се извисяваха над тях в безмълвно, непоклатимо величие, огромните им върхове хвърляха сянка върху половината звездно небе.
Бърнард тихо проговори в тъмното:
— Тук няма достатъчно растителност, за да мога да поддържам завесата по тази пътека. Отсега нататък, ако ни забележат, няма да имаме варианти. Бързо ли искаш да го направиш или бавно?
Зъбите на Амара тракаха от студ, но тя успя да произнесе:
— Бързо. На ръба съм.
Бърнард си пое дълбоко дъх, кимна и каза:
— Е, започваме.
После пусна изморения си кон в бавен галоп, а Амара последва примера му. Те забързаха по пътеката в тъмното, когато Амара отново се почувства нервна.
Трябваха й няколко мига, докато яздеха по равен участък от пътеката, която трябваше да ги доведе до първия проход през планините, за да разбере причината за своята нервност.
Ловните рогове на Безсмъртните бяха замлъкнали.
Отначало ги заслепи светлина, болезнена насред нощния мрак в планините.