Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Замръзнал на място, Фолко облещи очи към явилото му се неописуемо чудо – съществото като че ли имаше три туловища, три глави, шест ръце и крака, но най-поразителното бе, че съставящите го три тела принадлежаха на хобит, елф и джудже. Съдейки по всичко тези двойници бяха настроени крайно недружелюбно – джуджето вдигаше за удар секира, елфът вадеше меч, в ръцете на хобита бе стиснат метателен нож.

- Махнете оръжието – чу Фолко лекия като въздишка шепот на Форве. – Аз също се поддадох на страха, но сега – махнете оръжието! Познати са ми подобни създания.

Подчинявайки се, джуджето и хобита се овладяха и страховитото създание веднага отстъпи, като изръмжа удовлетворено. И те чуха, при това всеки на родния си език, само една дума: „влизайте“.

Гърлото на пещерата беше широко, обрасло със странен изумруден мъх, и се разтваряше пред тях, канейки ги да последват вътре. Дъното плавно се спускаше надолу и бе покрито с огладени от река камъчета. Някъде от вътрешността идеше слабо златисто сияние, смесващо се с изумрудената светлина от стените и тавана, Форве дръпна хобита за ръкава. Трябваше да приемат поканата.

Не може да се каже, че Фолко Брендибек, син на Хемфаст, встъпи в обителта на Великия Орлангур с твърда крачка и с гордо вдигната глава. Сърцето му беше в петите, устата му бе пресъхнала, коленете забележимо трепереха. Тайно той погледна към Торин и изпита известно облекчение от това, че и джуджето изглеждаше е много уверено. Блед бе и Форве, макар че сигурно не за пръв път посещаваше тази пещера. Впрочем, на хобита не му остана време да си измисля нови страхове. С усилие той се накара да вдигне очи и погледна напред. И видя Великия Орлангур!

В дъното на огромна, необхватна с поглед пещера, озарена от меко мъждукащи гъсти малахитовозелени мъхове, който висяха от стените, върху каменно възвишение, постлано с великолепен килим от трева, Лъщяха безкрайните златни извивки на дългото, прекрасно и съразмерно тяло. Увенчаната с блестяща корона тежка глава лежеше на невисок парапет, тежките клепачи бяха полупритворени, но в тясната им цепка хобитът съгледа удивителния, чисто син цвят на очите на Златния Дракон.

- Приближете се, Родени – чу хобитът нисък и спокоен глас, който произнасяше думите направо в ума им. – Приближете се, седнете и задайте въпросите си.

Чак сега хобитът забеляза каменните пейки до парапета, разположени така, че погледите на пришълците и стопанина се оказваха на едно равнище – Великият Орлангур не се нуждаеше да подчертава, че онези, които идваха при него в търсене знание, следва да се чувстват подчинени и покорни.