Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Ти си прав – отговори принцът и заповяда на воините си да яхват конете.

Дните на пътуване с елфите през цъфтящия им, грижливо гледан и мирен край бяха истинско блаженство след дългите месеци на блуждаене. Не се бавеха, но и не бързаха напразно. Вечер елфите пееха – или хорово, или по един и песните им, по-прекрасни от които хобитът не бе чувал, караха непознати досега струни на душата му да откликват на музиката. Заедно с певците той качеше в дълбините на столетията, чуваше бойните викове на останали неизвестни за Запада сражения, истории за велики страсти, срещи и раздели, горчиви победи и каращи те да стискаш зъби и още по-здраво да хванеш меча поражения...

Постепенно местността се променяше. Горите ставаха по-гъсти, пролуките в тях – по-редки. Дъбове отстъпваха място на смесени черностволни гори, тъмни и непроходими. Появиха се блата, черни застояли езерца, където в тъмната вода бавно гниеха повалените стволове на дърветата, а бреговете им бяха обрасли с калуна, по пъновете аленееха боровинки. Все по-често и по-често тъмно-зелените копия на елите пронизваха събиращите се корони, треперещи с още не успял да пожълтее листак.

- Тук е нашата граница – отговаряйки на мълчаливия въпрос на хобита произнесе Форве. – Великият Орлангур нищо не преобразува, не подобрява и не преправя. Дивата природа е неговият свят. Върху този свят са съсредоточени видимите за нас помисли на Златния Дракон, макар че кой знае кое наистина е угрижило неговият всепроникващ разум? Пригответе се, пещерата Му също се пази и стражи са неговите собствени деца, ужасни творения с потекло извън нашия свят... Известно е, че Великия Орлангур е заобиколил жилището си с тях, за да на го безпокоят напразно, ала силният духом все едно ще успее да мине. Не се бойте от нищо! Пратениците на Орлангур не убиват.

И като че в потвърждение на думите му над главите им плъзна странна крилата сянка, разтворила криле в стремителен и безшумен полет, и се скри зад върховете на дърветата, Фолко се хвана за лъка, но Амрод удържа ръката му.

- Няма нужда – спокойно каза елфът.

През нощта Фолко се въртеше без сън от един хълбок на друг върху своето набързо стъкмено от папрат ложе. За пръв път сериозно се замисли за това, с кого ще му се наложи да говори в близкото си бъдеще. Разказите за Духа на Познанието доскоро оставаха само удивителна, малко страшна приказка. И ето че хобитът сам върви към свръхестественото извънземно Същество. Отива, за да зададе въпроси и да получи отговори на тях. Фолко не знаеше откъде бе сигурен, че тъкмо той ще пита, просто на раменете му легна още една невидима тежест.

Въпреки предупрежденията на принца, нощта мина спокойно. И на сутринта, когато продължиха пътя си, с мъка промъквайки се през повалените дървета, гората около тях оставаше безжизнена.

- Е, и къде са тези чудовища? – обърна се Торин към Форве.

Елфът мълчаливо сви рамене, но в очите му имаше учудване.