Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Не се инати, Строри – тихо каза на приятеля си Торин. – Какво те прихваща?

Дребосъка продължаваше да мълчи и хобитът, който с учудване гледаше Малкото джудже, винаги твърде земния и практичен Строри, внезапно си помисли, че не страхът да бъде изяден жив спира Дребосъка, а нещо много по-дълбоко, страх не само за живота си, ами... ами... Фолко така и не можа да познае кое караше приятеля му да се притеснява от срещата с Дракона. Май се страхуваше не за тях тримата, а само за себе си, като че ли именно него, Дребосъка, го заплашваше там някаква опасност. Напълно объркан, Фолко премълча.

Строри така и не се остави да бъде уговорен. Накрая Торин излезе вън от кожата си от яд и махна с ръка.

- Никога не съм те мислел за страхливец! – изръмжа той.

Дребосъка трепна като от шамар, но нищо не отговори така, както очевидно разчиташе Торин.

- Добре тогава! Клечи си тогава тук! Чакай ни! У-y-y!... – Торин завъртяно изруга на непознат език и обърна гръб на съплеменника си.

Принцът остави трима воини с Малкото джудже и отрядът продължи нататък, Фолко пътуваше, чудейки се защо се плаши Дребосъка, който безстрашно се хвърляше в най-отчаяните и безнадеждни битки, неведнъж случвали се по дългия им път, който винаги ги призоваваше да бъдат благоразумни, да не се бутат направо където могат да заобиколят, но същият той захванеше ли нещо, не отстъпваше. Дребосъка дълго и с все сили удържаше Торин от само-убийствения опит да довършат Господаря насред собствения му лагер, но когато работата стигна до бой, не трепна. Какво е могло да го наплаши сега? При това толкова силно, че се забрави и ненарушимото им правило: „Накъдето двама, натам и третия“?

Нищо не измислил, хобитът погледна накриво към Торин, който пътуваше мрачен до немай-къде, мачкаше с пръсти дръжката на секирата си и нещо неразбираемо си мърмореше под носа.

Зает с мисли, за Дребосъка, хобитът съвсем не гледаше настрани, а стръмнината през това време свърши, гората също. Отрядът излезе на обширно тревисто плато. В далечината, до скупчени натясно високи брястове, чернееше някакво петно. На Фолко силно му заби сърцето – това беше входът в пещерата!

Той се огледа. Треви, способни да го покрият целия, се разливаха на зелени вълни, под още топлите слънчеви лъчи безгрижно се радваха на съществуването си дребни пърхащи същества. Течеше последната седмица на август. Нещо шумолеше, драскаше, промъкваше се в дълбините на зелените дебри, там кипеше незабележим за човешко око живот на множество твари, за които тази поляна бе като най-гъста гора. Никъде никакви пътечки или пък пътища, никъде никакви постройки. Конят на хобита пристъпи несмело – веднъж, втори път... и като че ли премина някакъв ясно очертан кръг, отвъд чертата на когото в съзнанието на хобита нахлу ослепителната светлина на чужда гигантска Сила. Фолко захлупи очи с длан, като предпазвайки се от пладнешко слънце. Никога не беше се озовавал лице в лице с нещо подобно и ако такава бе Зримата, позволената да бъде усетена Мощ на Великия Орлангур от голямото разделящо ги разстояние, то какъв ли е тогава самия той в своята обител?!