Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Да ни опази от това Великият Орлангур – измърмори принцът, като стана забележимо блед.

- Явно не ни е опазил – мрачно отбеляза Торин, стиснал от вълнение секирата си. – При него, по-бързо при него! А на елфите явно скоро ще им се наложи да изчистят ръждата от мечовете си, ако случайно се е завъдила върху тях!

- Ще се наложи... – като ехо се отзова Форве.

- Накъде сега? – пръв дошъл на себе си, делово се осведоми Дребосъка. – Необходимо ли е да се влачим при този Златен Дракон, щом вече знаем всичко?

- А какво да правим? – учуди се Торин.

- Как какво? Да вдигаме елфите на крак, на оръжие! Щом дори високороденият принц смята, че сродниците му ще трябва да хванат мечовете!

- Не, при Великия Орлангур трябва да отидем задължително – възрази Форве. – Първо, всичко това са само наши догадки, които приличат на истина, бих казал, плашещо приличат, но нека бъдем напълно сигурни. А моите съплеменници, уважаемо джудже, сами не ще надвият целия... – принца направи особено ударение на последната дума, – ...повтарям, целия Изток. Необходим е съюз! Нужни са армиите от Средното княжество, от Гондор, Арнор, войски на Западните Елфи и джуджетата, помощ от Черните Наугрими и едва тъй ще спрем Олмер. Длъжен съм колкото се може по-скоро да поговоря с дядо си! Той е върховен крал на Водите на пробудата и е свидетел на всичките епохи на Средната земя. Опирайки се на мъдростта му и на съветите от Орлангур, мисля, че ще намерим изход. Да не губим време!

- Светлейши принце, а какво да правим с отряда на Господаря? – запита един от воините.

- Нека си продължат по пътя – каза Форве, без да се колебае дори и за минута. – Това са разузнавачи, които са изпълнили задачата си. Нека вървят. Нека Олмер остане в неведение за подозренията на Авари.

Преди да е настъпил удобният момент, ние няма да заставаме открито срещу него. Ще ударим внезапно и така, че ударът ни да се помни дълго.

- Не ми е по нрава да позволя на враг да си тръгне, без да го накарам да усети с гърба си колко е остра секирата ми – промърмори Торин. – Вие, елфите, сте несравними стрелци, защо просто не натръшкате онези храбреци докато е тъмно?

По лицата на заобиколилите ги елфи Фолко прочете нескривано отвращение – не към Торин, нито към начина му на мислене, а към предполагаемото деяние. Джуджето, почувствало това, веднага се наежи.

- Спомням си как елфически стрелци майсторски мереха неприятеля от засади, когато отрядът на Отон се опитваше да мине направо към Дома на Високия – изръмжа той. – Какво ви пречи сега?