Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Велика е скрита Сила в Небесния огън – малко напевно говореше старецът. – Велика и неясна е за смъртните хора. Известно е, че нашият Господар Барнил търси местата на падане на Небесния огън и Доста отряди ходеха да ги търсят – като и моят. (Тук Фолко съобрази, че очевидно присъства на срещата на два различно отряда) И ние го намерихме! Намерихме това място! От древни времена в далечните места зад Мордор, където ми се е случвало да ходя за да търгувам... – по-нататък се заредиха непонятни наименования на места, които нищо не говореха на хобита, – се разказват странни легенди за това как в годината на Великата битка на Андуин от небето слязъл велик огън и изгорил земята чак до каменните й основи. Дълго си мислех, че това са само празни приказки – докато не отидох там сам. Да не ви отведе съдбата до такова изпитание и вас, братя! Ако не беше делото на Господаря, никога не бих дръзнал да се приближа до това място на по-близо от три полета на стрелата. Мъртъв ужас дреме в този хълм, на половината отнесен в небитието, като че ли огненият меч на Силите на Залеза отново се е стоварил върху нашия свят както в отдавна отминалите дни на Падането на Северната твърдина.2*Само надзърнах в онази дупка и ми така ми призля, че и досега не си спомням как се измъкнах оттам. А местните жители казват, че през тъмните есенни нощи на дъното на тази дупка се виждал слабо светещ облик на воин в прекрасни доспехи... Само че такива храбреци, които да го разгледат, е имало само двамина за изминалите триста години... Ние пратихме улаг и получихме отговор. Много злато беше дадено на семействата ни в Свободната Област и самия Господар препусна към онази яма. Там той трябваше да получи нещо много важно за войната – така ни бе казано.

- Да... – потръпна един от воините. – А колко са всичките тези места?

- Много са – отговори старецът. – Самият аз неведнъж съм се натъквал на тях. Но и не всеки Небесен огън е необходим на Господаря. Досега бяха намерени осем такива места, а моят отряд откри деветото, както разбрах от думите на Господаря, то е последното.

Думите бяха казани, Разговорът до огъня продължаваше, а хобитът, за да сдържи вика си, впи зъби в желязото на ножа. В съзнанието му пламна ослепителна мълния, разсейвайки отдавна сгъстилия се там мрак на незнанието, Фолко стисна с две ръце главата си, устата му беше пълна с кръв от порязаните устни, но той не им обръщаше внимание – страшната догадка пареше разсъдъка му като нажежено желязо и му се искаше да вие, да пищи, да крещи, забравил за всичко на света, защото безкрайните им многомъдри разсъждения се оказаха празни приказки, всичко разреши този подслушан по сляпата воля на късмета разговор – и всичко заставаше на местата си. ДЕВЕТ! Съдбоносното число на Средната земя. Броя на кошмарните порождения на Мрака, Назгулите, Улаири, Черните конници на Саурон! Нима... нима те не са напуснали света в края на Третата епоха? Нима все-унищожаващият пламък на Съдбовния връх не ги е изпепелил? Нима черните им останки по някакъв начин са се върнали в света и сега Олмер събира парчетата от древната им свръхестествена сила? Колко е просто всичко! Колко е просто!