Колелото на Осхайм [bg]

— Всичко това. — Тутугу махва с ръка към фиорда. — То е тук, защото са ни казвали, че е тук, искали сме да е тук. Не говоря само за това място. Имам предвид целия Хел. Душите, реките, всяка скала и камък, всеки демон, самата Хел, всичко. То не е истинско — Колелото ни го е дало, защото историите, които си разказваме, са се увили около нас толкова здраво, че им вярваме, искаме ги и ето че ги имаме.

Снори си поема дълбоко дъх, а умът му кръжи бавно като голямата спирала над къщата.

— Къде е семейството ми, Тут?

Тутугу го стисва за рамото.

— Преди Колелото е имало по-стара магия, по-дълбока, по-малко показна, по-впечатляваща. И още я има. Никой не я разбира. Но усещаме, че я има. Всеки има собствена представа за нея, собствена история за разказване. Предците ни са говорили за Асгард и боговете. Може и да е вярно. Но това… — Той махва пак. — Това не е онова. Това са мечтите човешки. Сътворени заради нас… Фрея и децата чакат край една порта, която няма да се отвори, докато Колелото на Осхайм не бъде счупено. Зад нея е онова, което винаги ни е очаквало след смъртта. Истинският край на пътуването.

— Ти видя това място. Не ти ли се струва погрешно? Наистина ли това ни очаква до края на вечността? — Дебелият викинг клюмва. — Аз не съм мъдрец, Снори. Едва мога да произнеса думата „философия“, камо ли да я осмисля. Но това ли е мястото, където искаш да останат децата ти навеки? Дори Хел да ги прати в свещената планина… Хелгафел е място, което можеш да посетиш, също като тукашното. Не искаш ли за тях нещо, което е отвъд нашето въображение, а не негово копие? Точно това иска Фрея…