Третата ръка на Бога

„Лунен лъч“ галопираше напред към точката, от която връщане няма, а Ицик беше лудият й жокей. Това не беше някаква среднощна среща с „гадина“ отвъд границата, а мисия, чийто изход може да има международен отзвук. След последното съобщение за дадена от кабинета „зелена светлина“ събитията бяха започнали да се развиват лавинообразно. На корабите бяха качени най-добрите екипажи на флотата, на морските командоси беше заповядано да осигурят безопасността. Военновъздушните сили бяха изпратили ескадрила F–16 да летят нависоко за прикритие над „Златен пръстен“, след като заредят във въздуха. И накрая, шефът на Ицик, началникът на АМАН, лично щеше да присъства в наблюдателната станция на борда на самолета „Боинг“–707, който ще кръжи над мястото.

Присвиването в стомаха му не се дължеше на бурното като вулкан море. Дължеше се на мисълта, че за пореден път успехът му, кариерата му, животът му зависят от Баум и Екщайн, които всъщност го насадиха върху тези пачи яйца.

Ако можеше да действа както се полага, да мисли ясно като войник, тогава съдбата на дъщерята на Баум щеше да бъде игнорирана, отхвърлена като жертва за „доброто на страната“. Но ако капитан Дан Сарел бъдеше спасен с цената на живота на Рут, вестниците със сигурност щяха да разкъсат Ицик заради прагматичната му жестокост, дори цензорите да забранят да се споменава името му.

И въпреки това — сега можеше да си го признае тук, пред бурното море — така всичко щеше да бъде много по-просто. Ицик познаваше момичето. Тя беше дете също като собствената му дъщеря. Факт, който вкара душата му в емоционалната дилема, която му се щеше да забрави. Той често мразеше Баум заради неподчинението и блестящия талант, заради чистотата на мотивацията му. Но просто не можеше да си представи как би могъл да застане пред гроба на Рут и да издържи погледа на баща й, ако не беше дал на Баум и Екщайн всички възможни шансове за спасяването й.

Най-лошото беше, че всичко това — Мартина Клумп, открадването на „Миноу“, отвличането на Рут и отчаяните усилия на Баум — съставляваха тайни, които той беше скрил от началниците си. Затова стоеше върху палубата и когато тя се накланяше надясно, виждаше наградата за храброст, а когато се плъзгаше наляво, сред черните вълни му се мяркаше трибуналът на военния съд.

— Тен ли ловиш, Ицик?

Бен-Цион се извърна и видя Ами Махнай да се приближава откъм бойния информационен център, БИЦ, на кораба. Полковник Махнай беше командир на „Алия“, длъжност еквивалентна на капитан в западната флота. Ракетоносците обикновено се командваха от бивши морски командоси, а той изглеждаше като типичен техен представител с гъстата си рижава коса, лунички и ясни зелени очи на селянин от приморския кибуц Сдот Ям. Не беше висок колкото Бен-Цион, но много по-широкоплещест и Ицик се чудеше как ли „шайетет“35 са намерили за трапецовидното му тяло леководолазен костюм. Верен на горещата си кръв на командос, Ами беше обут в леки офицерски панталони, платнени боти и фланела с изрязани до рамената ръкави. Върху рижите му къдри се мъдреше бейзболна шапка с името на кораба.