Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Ръката на Себастиан се плъзна около кръста и и я подбутна напред към двамата здравеняци, охраняващи шатрата на императора. След като му се поклониха, Себастиан пристъпи между тях и отметна тежката завеса на входа, инкрустирана със златни и сребърни емблеми.
Дженсън никога не си бе представяла, камо ли беше виждала, толкова луксозна палатка. Обстановката вътре далеч надхвърляше онова, което предполагаше външността. Подът беше изцяло застлан с най-разнообразни пищни килими и пътеки, кръстосани във всички посоки. От тавана висяха пана, изобразяващи екзотични сцени и изящни фигури. Навсякъде из стаята върху разнообразни полирани маси и раклички имаше крехки стъклени купи, фина керамика и високи рисувани вази. Встрани се виждаше шкаф с витрина, на чиито рафтове бяха изложени рисувани чинии. По пода бяха нахвърляни различни по големина цветни възглавници. На тавана имаше отвори, забулени с копринени перденца, през които падаше мека светлина. Навсякъде трептяха ароматни свещи, килимите и паната създаваха неподозиран уют. Мястото приличаше на храм.
Вътре трескаво шетаха жени, до една с халки на долната устна. Повечето изглеждаха погълнати от работата си, но една от тях, която методично лъскаше сбирка високи, изящни вази, хладно изгледа Дженсън с крайчеца на окото си. Беше на средна възраст, широкоплещеста, облечена в семпла дълга тъмносива рокля, закопчана догоре. Прошарената и черна коса бе вързана на хлабава опашка на тила. На пръв поглед в нея нямаше нищо забележително, освен че от лицето и не слизаше една загадъчна и хитра, някак самодоволна усмивка. Дженсън се сепна.
Когато погледите им се кръстосаха, гласът се пробуди и изрече името на Дженсън с онзи мъртвешки шепот, призова я да се предаде. Дженсън изведнъж изпита усещането, че тази жена е чула гласа. Прогони нелепата мисъл, опита се да убеди сама себе си, че си внушава заради определено властния вид на жената.
Друга жена наблизо съсредоточено чистеше килимите с малка четка. Трета сменяше изгорелите свещи. Сестри на светлината, влизаха и излизаха от околните помещения, разместваха възглавници и свещници, подреждаха цветята във вазите. Слабоват младеж внимателно разресваше ресните на килимите пред входа на вътрешната стая. Всички, освен жената при вазите, бяха потънали в работата си и не обърнаха никакво внимание на посетителите.
Ръката на Себастиан я водеше уверено във вътрешността, към слабо осветена стая. Стените и таванът потрепваха леко на вятъра. Сърцето на Дженсън едва ли би туптяло по-бясно, ако я водеха към ешафода. В един момент осъзна, че ръката и стиска яростно дръжката на ножа. Наложи си да я пусне.
В дъното на стаята имаше красив позлатен трон, покрит с червени коприни. Дженсън преглътна, когато най-сетне се насили да вдигне поглед към човека, който седеше там. Ръката му почиваше елегантно върху подлакътника, палецът на другата му ръка подкрепяше брадичката, а показалецът я придържаше отстрани.
Изглеждаше едър и мускулест. Трепкащите пламъчета от свещите се гонеха по бръснатата му глава и оставяха впечатлението, че е увенчан с огнена корона. От ъгълчетата на устата му тръгваха две дълги и тънки плитки, трета се спускаше от средата на брадата му. На ноздрата и ухото си имаше златни халки, свързани от фина златна верижка, на силните му мускулести гърди лъщяха тежки златни накити със скъпоценни камъни. На всеки от месестите му пръсти имаше по един огромен пръстен. Жакетът от овча кожа, който бе облякъл, нямаше ръкави, за да се видят мускулестите му плещи и загорелите ръце. Не изглеждаше много висок, но мускулестото му тяло бе доста внушително.
Когато погледът и стигна до очите му, въпреки предупреждението на Себастиан и спря дъхът. Никакви думи не биха могли да я подготвят за тази среща.
Мастилените му очи нямаха бяло, нямаха ириси, нямаха зеници. Представляваха блестящи тъмни бездни. През тях прелитаха още по-тъмни сенки, като буреносни облаци в среднощно небе. Макар да нямаше ириси и зеници, Дженсън бе категорично убедена, че императорът гледа право в нея.
Коленете и омекнаха.
Когато той и се усмихна, тя едва се задържа на крака.
Себастиан я подхвана и леко се поклони от кръста.
— Благодаря на Създателя, задето е бдял над вас и вашата сигурност, императоре.
Усмивката на Джаганг се разшири.
— И аз, Себастиан. — Гласът му подхождаше — дрезгав, властен, застрашителен. Звучеше като човек, който не приема слабости и извинения. — Доста време мина. Прекалено много. Радвам се да те видя отново.
Себастиан кимна към Дженсън.
— Ваше сиятелство, довел съм важен гост. Нека ви представя Дженсън.