Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
— На някои етажи има търговци, които продават стоките си, продължи другият войник. — Има места, които могат да бъдат посещавани от гостите на Двореца. Има и такива, които са само за войниците и персонала. Има и крила, където посетителите могат да си наемат стая.
Оба поглъщаше гледките около себе си с широко отворени очи — стъклото, мрамора, полираното дърво.
— След като поразгледам още малко — обяви той пред двамата Д’Харанци, — ще имам нужда от тиха и съвсем уединена стая — луксозна, държа да запомните това добре, но в същото време по-встрани, където присъствието ми няма да бие много-много на очи. Най-напред искам да си купя прилични дрехи и разни други неща. Вие двамата ще стоите на пост и ще внимавате никой да не разбере за мен, докато се изкъпя и си отпочина добре.
— Колко време ще стоим на пост? — попита единият. — Ако закъснеем много, ще тръгнат да ни търсят. Тръгнат ли да ни търсят, ще открият празната килия. И тогава ще започнат да търсят и вас. И ще ви открият.
Оба се замисли.
— Да се надяваме, че утре ще си тръгна. Дотогава ще тръгнат ли да ви търсят?
— Не — отвърна другият. Очите му бяха слепи за всичко, освен желанията на Оба. — Смяната ни тъкмо свършваше. До утре никой няма да забележи отсъствието ни.
Оба се усмихна. Гласът бе избрал точно когото трябва.
— Дотогава ще съм си тръгнал. Но преди това възнамерявам да видя колкото се може повече от Двореца.
Пръстите му се плъзнаха по дръжката на ножа.
— Може би за вечеря ще пожелая и компанията на някоя млада дама. Дискретна млада дама.
Двамата се поклониха. Преди да си тръгне, Оба щеше да превърне двамата си телохранители в пепел, разпиляна по пода на някой самотен коридор. Така никой нямаше да разбере как килията му изведнъж се е оказала празна.
А после е, пролетта наближава, а кой може да каже какво ще стане напролет?
Едно обаче Оба знаеше със сигурност ~ трябва да намери Дженсън.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ИЗУМЛЕНИЕТО НА ДЖЕНСЪН преминаваше. Безкрайното море от хора, заливащо клисурата, вече не и правеше такова впечатление. Огромната войска изпълваше пространството между хълмовете и боядисваше пейзажа в светлокафяво. Сред войниците бяха накацали незнайно число палатки, каруци и коне. Монотонното жужене на тълпата, прекъсвано от викове, свиркания, дрънчене на оръжия, тропот на копита, грохот на каруци и от време на време по-остри писъци, които Дженсън бе почти сигурна, че са на жени, се чуваше отдалеч.
Сякаш наблюдаваше неимоверно голям град, но без сгради и улици, сякаш всички творения на хората бяха унищожени от вълшебна пръчка, а зад тях бяха останали хората, превърнати в диваци, скупчили се на едно място под надвисналото небе в опит да се справят с природните стихии, но за съжаление без особен успех.
Но имаше и по-ужасни гледки. Само няколко дни по-рано, далече на юг, Дженсън и Себастиан бяха прекосили долината, където доскоро е бил устроен зимният бивак на Императорския орден. Такава огромна войска се придвижва тежко, но Дженсън остана потресена от гледката, която остава след по-продължителен престой на едно място. Щяха да са нужни години, за да заздравее гигантската кървяща рана на земята.
Още по-ужасното беше, че през тази дълга и студена зима хиляди мъже са били повалени от болести. Неприветливото място щеше завинаги да носи отпечатъка на безкрайното поле, осеяно с хаотично изкопани гробове. Беше смазващо да се види подобна загуба на живота пред болестите.
Дженсън не искаше да мисли какви ли гледки ги очакват при предстоящите битки за свобода.
Със затоплянето на времето калта беше засъхнала достатъчно, че да могат войниците най-сетне да се измъкнат от скверното си зимно леговище и да поемат към Ейдиндрил — седалището на властта в Средната земя. Себастиан и бе споменал, че армията, нахлула от Стария свят, е тъй огромна, че докато авангардът подготвя бивака си за през нощта, на ариергарда му предстоят още часове поход. Сутрин първите поемат на път и вървят с часове, преди за последните да се освободи достатъчно място, за да могат да тръгнат.
Пролетният им поход на север бе бавен, но неотстъпен. Себастиан я уверяваше, че щом войниците подушат плячката, пулсът им ще се учести и ще усилят ход.
Всичко това бе в отговор на алчността и завоевателните пориви на Господаря Рал. Беше ужасно, че тази красива и спокойна долина е трябвало да бъде превърната в полеви лагер. С наближаването на пролетта тревите се съживяваха и върху околните хълмове сякаш падаше огромен зелен плащ. Горите по стръмните склонове в далечината се раззеленяваха. Още по-нататък, на запад и север, врязващите се в небето върхове все още носеха шапките си от сняг. Покрай каменистите пътеки се надбягваха пълноводни потоци, подхранвани от топящите се снегове. Поели на изток, те най-сетне се събираха в мощна река, виеща се през просторно зелено поле. Мръсотията тук бе тъй ужасяваща и плодородна, че Дженсън си представяше, че дори камък да посееш, ще поникне.