Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Преди да застигнат огромната армия, бяха минали през удивително красиви места. Тя едва се сдържаше да не хукне към вълшебните гори, представяше си как прекарва остатъка от живота си сред дърветата. Трудно и бе да повярва, че Средната земя е страна на зловредни магии.
Себастиан я предупреждаваше, че тези гори са опасни, пълни с какви ли не зверове. Че те са царството на зли магьосници. Колкото повече научаваше за тях, толкова повече искаше да рискува и да ги посети. Но никога не забрави, че колкото и да изглеждат непроходими и недостъпни, Господарят Рал ще я намери и там. Хората му вече бяха показали способността си да усещат присъствието и от неподозирано далечни разстояния. Убийството на майка и бе първото доказателство за това. От този ужасен ден насам безмилостните и преследвачи все някак си успяваха да я следват през цяла Д’Хара и дори навлязоха дълбоко в Средната земя.
Ако хората на Господаря Рал я заловят, ще я върнат обратно в тъмниците, където бяха хвърлили Себастиан. И тогава Господарят Рал ще я подложи на безкрайни мъчения, докато най-накрая я дари с бавна и агонизираща смърт. Докато Господарят Рал е по петите и, за нея няма живот. Единственият и изход е да го унищожи и сама да си вземе полагащата и се свобода.
Нова двойка часови ги забеляза и се спусна надолу от поста си, за да ги провери. Когато двамата със Себастиан се приближиха и войниците забелязаха щръкналата бяла коса и небрежния му поздрав, се обърнаха и се заизкачваха обратно по хълма към огъня, където се приготвяше вечерята им.
Всички войници от Императорския орден, които Дженсън бе видяла, и се сториха груби и недодялани, бяха навлекли опърпани дрехи, мърляви кожи и пелерини. Долу в ниското земята бе осеяна с малки огньове пред платнени палатки. Повечето бяха разпънати хаотично, явно там, където собствениците им са намерили мъничко свободно място. Също тъй хаотично сред палатките бяха разположени и командните пунктове, походните оръжейни, каруците с провизии, дворовете за добитък и коне, сред тълпата обикаляха продавачи на всякакви стоки, ковачите работеха в импровизирани ковачници. Тук-там се виждаха малки пазарчета, където мъжете се събираха да разменят и купуват стоки.
Срещаха се дори разпалени, гневни, дрипави проповедници, които използваха всяка възможност да приковат вниманието на малограмотната тълпа. Дженсън не можеше да чуе думите им, но и се бе случвало да присъства на подобни проповеди. Според майка и бурният език на тялото, с който се предсказваха съдби и се вещаеше спасение, е непогрешим и непроменим.
Докато приближаваха към огромния лагер, Дженсън видя в палатките да се върши какво ли не — от безметежни смехове и пиене до почистване и лъскане на оръжия. Имаше огромни кръгове от прегърнати през раменете пеещи мъже. Някои от войниците готвеха край огньовете, други се събираха край полевите кухни и чакаха да получат храна, трети се занимаваха с ежедневните си дела или с животните. Дженсън забеляза и други, които играеха комар или се караха. Лагерът беше ужасно мръсен, миризлив, шумен и кошмарно объркващ.
Тълпите винаги я бяха карали да се чувства неловко, но сега изглеждаше по-потискащо и от най-страшните и кошмари. Докато слизаха към врящия казан от хора, и се прищя да хукне в обратна посока. Задържаше я само и единствено основателната причина, довела я тук.
Достигна вътрешната си граница и премина отвъд. Посрещна необходимостта да убие с отворени обятия и взе твърдо решение да го направи. Вече нямаше връщане назад. Униформите на войниците нямаха нищо общо с униформи, приличаха на безразборно събрани кожени одежди с шипове, кожи, ризници, вълнени наметала, плащове и кални туники. Почти всичките здравеняци, които срещна по пътя си, бяха небръснати, мрачни и мръсни. Беше очевидно защо всички познават Себастиан и защо никой не се осмелява да му се изпречи на пътя. При все това Дженсън не можеше да не се удиви на факта, че всеки, абсолютно всеки от войниците, веднага щом го види, вдига ръка за поздрав. Себастиан се извисяваше като лебед сред патици.
Той вече и бе обяснил колко трудно се събира армия в защита на родината и с какви несгоди се сблъскват тези воини в похода си към свободата. Това бяха мъже, откъснати от домовете си и натоварени с тежка задача; не можеше да се очаква от тях да изглеждат чистички и спретнати, за да се харесват на жените, или пък да спират посред битката, за да се държат прилично и да подреждат бивака си. Те бяха бойци.