Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Щях да се съглася с теб, ако вместо Нордмарк беше казал Фрюксдал, моето родно място — прекъсна го друг.
— Аз съм от областта Йосе — каза трети — и мога да ви уверя, че тя е по-красива и от Нордмарк, и от Фрюксдал.
Оказа се, че и седмината са от различни части на Вермланд и всеки смята родното си място за по-хубаво от другите. Започна се спор, но никой не можа да убеди другите, че той е прав. Изглеждаше вече, че здравата ще се скарат, когато се зададе един човек с дълга черна коса и малки, присвити очички.
— За какво се карате, момчета? — попита той. — Така сте се развикали, че се чува из цялата гора.
Един от вермландците се обърна бързо към новодошлия.
— Ти сигурно си финландец, щом скиташ толкова далеч из гората?
— Вярно — отвърна човекът.
— Чудесно! Разправят, че вие, финландците, сте по-умни от другите народи.
— Доброто име е по-ценно от злато — отговори финландецът.
— Ние сме седнали тук да се караме кой край на Вермланд е най-хубав. Ще можеш ли да разрешиш спора ни, за да не се намразим?
— Ще ви помогна, доколкото ми стигат силите — отвърна финландецът. — Но имайте малко търпение. Първо искам да ви разкажа една стара история.
Едно време — започна финландецът, като седна на един камък — страната на север от езерото Венер била ужасна: пълна с голи планини и стръмни върхове. В нея не можело да се живее. Нито можело да се прокарат пътища, нито да се разорат ниви. А страната на юг от Венер и тогава както и днес била хубава и плодородна.
На юг живеел един великан, който имал седем сина. Те били яки, пъргави момчета, но много горделиви и често се карали, защото всеки се смятал за нещо повече от другите.
На бащата дотегнали постоянните разправии и за да тури край, извикал един ден синовете си и ги попитал съгласни ли са да ги подложи на изпитание, за да се види кой от тях е най-работлив.
Синовете веднага се съгласили. Тъкмо това искали и те.
„Тогава ще направим така — казал бащата. — Вие знаете, че на север от това блато, което наричаме Венер, има див край. Той е толкова каменист и неравен, че от него няма никаква полза Утре всеки от вас ще си вземе ралото, ще отиде там и ще изоре, колкото може за един ден. Привечер аз ще дойда да проверя кой от вас е свършил най-много работа.“
Сутринта още преди да изгрее слънцето синовете били готови с конете и ралата. Заслужавало си да ги види човек, когато тръгвали. Конете били вчесани и изчистени, палешниците — наточени и блестели. До Венер те стигнали в галоп. Някои се отбили по брега, но най-големият тръгнал направо през езерото.
„Не ме е страх от такава локва“ — казал той.
Като видели колко е смел, и другите решили да не паднат по-долу. Стъпили на ралата и вкарали конете във водата. Конете били едри и дълго време вървели по дъното, но после трябвало да почнат да плуват. Ралата също плували във водата, но не било лесно да се задържиш на тях. Някои от синовете почнали да газят, а други заплували. Щом стигнали на другия бряг, веднага се заловили да разорават този див край, наречен по-късно Вермланд и Далсланд. Най-големият брат трябвало да изоре средната бразда, следващите двама тръгнали от двете му страни, другите двама до тях, а най-малките тръгнали откъм западния и източния край.
Най-големият започнал права и широка бразда, защото земята край Венер била равна и лесна за обработване. Той тръгнал бързо и карал така, докато стигнал до един грамаден камък. Камъкът не можел да се заобиколи и той трябвало да вдигне ралото и да го пренесе над него. После със сила забил палешника в земята и пак направил широка и дълбока бразда. Но след малко пак стигнал до каменливо място и пак трябвало да вдига ралото. Това се случило на няколко пъти и той много се ядосвал, че браздата му не е еднакво широка и дълбока навсякъде. Накрая почвата станала толкова каменлива, че той само драскал по нея с палешника. Така стигнал до северната граница и седнал там да чака баща си.
Другият брат също започнал широка и дълбока бразда и можал да намери проход между камъните, та продължил без прекъсване. Тук-там заобиколил някоя пропаст и колкото по на север отивал, толкова повече трябвало да заобикаля и толкова по-тясна ставала браздата. Но той така се бил засилил, че не можал да спре на границата, а продължил и доста зад нея.
Третият брат, който орял вляво от най-големия, също започнал добре. Браздата му била по-широка от другите, но скоро стигнал до лоша почва и трябвало да се отбие на запад. Щом намерил по-добро място, той пак тръгнал на север, като орял дълбоко и широко, но пак спрял, дълго преди да достигне границата. Като не искал да седи така, обърнал конете и завил на друга посока. Но след малко пак трябвало да спре. „Тази бразда ще излезе най-лошата“ — помислил си той, като седнал на ралото да чака баща си.