Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Тя беше от Вермланд и естествено искаше да започне книгата с тази страна. А най-напред щеше да разкаже за онова място, където беше отраснала. Това бе малък усамотен чифлик, в който се бяха запазили много старинни обичаи. Струваше й се, че за децата щеше да бъде интересно да научат с какво се занимаваха там през цялата година. Щеше да им разкаже как празнуват Нова година, Коледа, Великден и Празника на лятото, какви мебели и съдове имат, как изглежда кухнята и килерът, оборът и конюшнята, харманът и банята. Но когато се опита да пише за това, перото й просто не се помръдваше.
Тя си спомняше всичко така ясно, като че ли още живее там. И все пак работата не вървеше. Тогава си каза, че щом и без това ще отиде да живее на село, би могла да посети още веднъж стария чифлик, преди да почне да го описва. Не го беше виждала много години и тази мисъл й се хареса. Всъщност където и да се намираше, тя все копнееше за него. Беше виждала и по-красиви места, но никъде не бе намерила спокойствието и сигурността на бащиния дом.
Не беше обаче толкова лесно да се отиде там, защото чифликът беше продаден на чужди хора. Тя предполагаше, че те ще я приемат добре, но не искаше да се върне в старата къща, за да седи и да приказва с чужди хора, а да може точно да си спомни какво е било едно време. Затова нареди така, че да пристигне късно вечерта, когато дневната работа е привършена и всички са се прибрали в къщи.
Тя никога не предполагаше, че ще изпитва такова странно чувство, когато се отправи към родното си място! Като седеше в колата на път за стария чифлик, струваше й се, че с всяка минута се подмладява. Скоро тя вече не беше възрастният човек с посивели коси, а малко момиченце с къса рокличка и с дълга, бяла като лен плитка. Като минаваше покрай познатите чифлици, почна да си представя, че ще завари къщата такава, каквато изглеждаше някога. Баща й, майка й и цялото семейство ще я чакат на стълбите, старата икономка ще се спусне към прозореца на кухнята, за да види кой пристига, а Неро, Фрея и другите кучета ще се разскачат около нея.
Колкото повече се приближаваше към чифлика, толкова по-щастлива се чувствуваше. Беше есен и предстоеше много работа, но тъкмо тази работа не оставяше никакво време за скука. По нивите край пътя вадеха картофи. Така беше някога и у тях. После картофите трябваше да се смелят и да се направят на брашно. Есента беше мека и тя се питаше дали всичко от градината е вече прибрано. Сигурно зелето още стоеше. А дали хмелът и ябълките бяха обрани?
Може би бяха започнали вече голямото чистене, защото наближаваше есенният панаир. Той се смяташе за голям празник, особено от прислугата. Цяло удоволствие беше да влезеш в навечерието на панаира в кухнята с измития и посипан с хвойнови клончета под, с току-що боядисаните стени и излъсканите бакърени съдове на полиците.
Но и след панаира нямаше почивка. Тогава започваше очукването на лена. През летните месеци ленът лежеше пръснат на една поляна, за да угние. После го струпваха в старата баня и запалваха голямата печка, за да изсъхне. След като изсъхнеше, поканваха един ден всички съседки. Те сядаха пред банята и почваха да чупят стъблата, а после ги чукаха с бухалки, за да отделят тънките бели влакна от сухите стъбла. През време на работата жените посивяваха от прах. Косите и дрехите им се покриваха с паздер, но това съвсем не разваляше настроението им. Те бъбреха целия ден, бухалките бухаха и когато човек се приближаваше към старата баня, струваше му се, че там има буря.
След като опънеха лена, залавяха се да пекат сухари, да стрижат овцете, да наемат нова прислуга. През ноември предстояха изпълнените с работа дни, когато колеха добитъка, осоляваха месото, правеха суджуци и кървавици и изливаха свещи. По това време идваше и шивачката, която шиеше дрехите им от домашно тъкано платно. Това бяха няколко приятни седмици, когато всички жени в къщата се събираха и помагаха в шиенето. А обущарят, който правеше обуща за цялата къща, работеше в стаята на ратаите и човек можеше цял ден да гледа как той крои кожата, зачуква подметките и прави дупки за връзките.
Но най-голямото суетене идваше около Коледа. То започваше с деня на Лучия, празника на светлината, когато най-младата от прислужниците, облечена в бяла рокля и със свещи в косите, обикаляше в пет часа сутринта всички и ги черпеше с кафе. От този ден нататък не оставаше много време за спане. Трябваше да се прави бира за Коледа, да се соли риба, да се пекат сладки и да се чисти къщата.
Тя тъкмо стоеше пред фурната, между медените сладки и курабиите, когато коларят спря конете в началото на алеята. И изведнъж се събуди от съня си. Страшно беше да бъде сама в тази късна вечер, докато преди малко се виждаше обкръжена от всичките си близки. Тя слезе от колата и тръгна по алеята, за да се приближи незабелязана до старата къща; разликата между миналото и настоящето й се видя толкова голяма, че й се поиска да се върне. „Защо дойдох тук? Миналото не може да се върне никога!“ — помисли си тя.