Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Може би и за него знаеш някоя история? — попита момчето.
— Не съм слушал много неща за него, но доколкото знам, бил норвежец. Отначало служил при норвежкия крал, но после се скарал с него и избягал. Тогава отишъл при шведския крал в Упсала и постъпил при него на служба. След известно време поискал за жена сестрата на краля. Кралят му отказал, но той я отвлякъл и избягал с нея. Не можел да отиде нито в Норвегия, нито в Швеция, а в чужда страна не му се ходело, „Вее трябва да има някакъв изход“ — помислил си той и тръгнал със слугите и съкровищата си на север през Даларна, докато стигнал големите пусти гори, които се простирали по границата й. Там се спрял, направил си къща, изсякъл гората и станал първият заселник в тази част на страната.
Като чу и тази история, момчето още повече се замисли.
— Защо ми разправяш всичко това? — попита то още веднъж. Известно време Батаки мълча, като само въртеше глава и мигаше. — Понеже сме сами — каза той най-носле, — искам да използувам случая да те попитам нещо. Ти разбрал ли си какви са условията на джуджето, което те омагьоса, за да те превърне пак в човек?
— Знам само, че трябва да заведа белия гъсок здрав и читав до Лапландия и после да го върна в Сконе.
— Така си и мислех — каза Батаки, — защото последния път, когато се срещнахме, ти разправяше, че няма по-недостойно нещо от това да изоставиш приятеля си, който разчита на теб. Но трябваше да попиташ Ака за условията. Нали знаеш, че тя е ходила у вас и е говорила с джуджето?
— Ака нищо не ми е казала — отвърна момчето.
— Решила е, че по-добре да не знаеш какво е казало джуджето. Тя предпочита да помогне на теб, а не на гъсока Мортен.
— Чудно нещо, Батаки, ти винаги успяваш да ме разтревожиш — каза момчето.
— Може да ти се струва така — отвърна гарванът, — но този път сигурно ще ми бъдеш благодарен, ако ти кажа какви са условията на джуджето. То е казало, че ще станеш отново човек, ако заведеш гъсока Мортен у нас, за да може майка ти да го заколи.
Момчето подскочи.
— Това ти си го измислил! — извика то.
— Попитай Ака — каза Батаки. — Ето я, че идва с цялото ято. И не забравяй онова, което ти разказах днес! От всички затруднения има изход, стига да го намериш. Много ме интересува дали ще успееш.
XLVIII
Вермланд и Далсланд
Сряда, 5 октомври
На другия ден момчето издебна момент, когато Ака пасеше малко настрана от дивите гъски, и я попита вярно ли е това, което Батаки му беше разказал. Ака не можа да отрече. Тогава момчето я накара да му обещае, че няма да издава тайната пред гъсока Мортен. Белият гъсок беше толкова храбър и благороден, че момчето се боеше да не би да се случи някое нещастие, ако той научи условията на джуджето.
После то седна тъжно и мълчаливо на гърба на гъсока, наведе глава и дори не се огледа наоколо. От време на време той чуваше как дивите гъски викат на младите, че сега навлизат в Даларна, че на север могат да видят Стедя, че летят над Източен Далелв, че са стигнали до езерото Хормундьо и че под тях е долината на Западен Далелв, но то нито ги погледна. „Аз цял живот ще прекарам с дивите гъски — мислеше си то, — така че ще се нагледам на тези страни, докато ми омръзнат.“
Момчето не се оживи и тогава, когато дивите гъски извикаха, че навлизат във Вермланд и че реката, която следват на юг, е Кларелв. „Толкова реки видях — мислеше си то, — че, няма защо да разглеждам още една.“
Но и да беше по-любопитно, нямаше да види много неща, защото в Северна Вермланд няма нищо друго освен обширни еднообразни гори, през които лъкатуши реката Кларелв, тясна и бърза. Тук-там се мярка въглищарница, сечище или ниски къщурки без комини, в които живеят финландци. Но горите са безкрайни и човек може да си помисли, че се намира далеч в Лапландия.
Дивите гъски кацнаха на едно сечище край брега на Кларелв и докато пасяха свежата новопоникнала ръж, момчето чу говор и смях откъм гората. Това бяха седмина здрави мъже с торби на гърба и брадви на рамо. Този ден момчето бе закопняло да види хора и много се зарадва, когато седемте работници свалиха торбите и седнаха край брега на реката да си починат.
Те непрестанно говореха, а момчето лежеше зад буца пръст и се радваше на човешките гласове. То скоро разбра, че това са вермландци, които отиват в Норланд да търсят работа. Бяха весели хора и имаха какво да си разказват, защото работеха на много места. През време на разговора един от тях каза, че е обиколил цяла Швеция, но никъде не е видял по-красива местност от Нордмарк в Западна Вермланд, откъдето беше той самият.